Иван Сухиванов: Сирените

Разкази 

►

Хемски, моряк с голям стаж по траулерите,  след разграбването на Океански риболов остана без работа. Изгоря с две-три заплати, но някои изгубиха повече, така, че може да се каже, че е късметлия… Стана рибар. Поставяше даляни в залива край спортната база в Равда, но един ден пристигнаха мутрите и той се измести към южното Черноморие…

Есента започваше. Х. застана на брега, присви сивите си очи и се загледа на изток. Все не можеше да се накани да навлезе в морето. Остаряваше. По цял ден кибичеше в местното кръчме с чашка Мелтеми  и наблюдаваше другите, докато бухат белот. Историите им му бяха  втръснали...

Той обичаше шаха, но нямаше равностоен противник. Единствено Барбаяни успяваше да вземе по някоя игра. Стратегията на Барбаяни беше проста: разсейваше другия играч и му крадеше фигурите. След това обираше противника като „карауланско магаре“ и го матираше със садистична методичност.

Той също разказваше истории, но рядко - и неговите бяха за други морета и океани. Дестинациите, които споменаваше звучаха екзотично и примамливо за въображението.

Последната история, която им разказа се бе случила край бреговете на Бразилия: “От три месеца плаваме без почивка и преследвахме пасажи. Времето не беше добро. Хубаво, че имах една котка в каютата, та да си правим компания. На борда имаше и куче. Беше се сприятелило с котката и заедно обикаляха кораба. На котката обаче бързо й омръзваше и ходеше да дебне птиците, които кацаха на горната палуба. Тактиката на котката бе следната. Не, че бе гладна, но инстинкт, майка... Правеше се на недъгава и се влачеше като че ли е със счупен гръбнак… Птиците се разсейваха. И  като ги наближеше достатъчно – скок… и финито! Няма по-голям звяр от котката, ще знаете. То и ние сме малко като нея – с пречупени гръбнаци, ама…“

„Хайде, хайде – подканяха го момчетата - разказвай!“, „Кво да разказвам… то няма какво?!“- забавяше темпото Хемски. „Ами имах една мечта… Да уловя голяма риба, като оня, кубинския, рибар…“, „Е, да де, ама в Черно море риби меч не виреят“- ритуално заключаваше Барбаяни. „Е, то се не знае знае ли се…“- казваше Маринчо и цакаше с купите.

„Така си мислите – почваше отдалече Хемски – ама аз я видох на месечина. Плавах навътре, покрай  Шабла към Русалка... По едно време лодката се разлюля. Поглеждам зад борда – колко гръб на подводница. Ама не беше подводница. Риба. Като оня кит, от Библията… А окото й  страховито – погледна ме и изстинах. След това се потопи. Грабнах куката, но къде ти…“  

Рибарите се бяха смълчали. „Де, ще я търсиш тая пущина…“- изхъхри Барбаяни  и отпи направо от бутилката. „То това му е майката, да си малко луд…“- допълни Маринчо. „Пък, ти си мноого…“ – отвърна Барбаяни и вкупом се изсмяха.

„Рибата е от времето на потопа… излизала веднъж годишно на повърхността, точно на Илинден…когато морето се обръща – продължи в унес Хемито – хората разправят, че тогава взема по една жертва, някой рибар, дето си е въобразил, че ще я хване…“

„Че защо да не я хване, толкоз ли е едра?“- попита простодушно Маринчо и се озърна.

„Че къде ще се скрие… 200 метра надолу е само сероводород“.

„Тя е от друго измерение, мойто момче… – отрони Хемски – но ще я хвана аз, каквото и да ми коства…“  Рибарите се спогледоха и заклатиха глави.

Илинден се случи мъглив и неприветлив. Ръмеше. Хемски  бутна лодката в морето и помаха към невидимите рибари, които гледаха през прозорчетата си. Плава дълго, все по-навътре в морето. Вълните издигаха тъмнозелените си гърбове, но нищо не се виждаше повече. Някъде изкрещя гларус.  Скоро всичко заглъхна в мъглата…

Тогава я видя – рибата се подаде на повърхността и се гмурна. Стори му се като голям делфин, но като че ли по-едра… Тръгна подир нея. Тя ту се появяваше, ту изчезваше. Той приготви една голяма кука, имаше и харпун, сега безполезен…

И в този момент като че ли чу детски плач. Ослуша се. Нищо.

Ветрецът отново донесе глас, само че от обратната посока. Разиграва ме, помисли си.

Плава дълго през водна пустиня. В мъглата се мярна нещо тъмно, което се люлееше от вълните. Наближи. Дете, вкопчено в почти потънала гумена лодка…

Измъкна го през борда. Сложи го върху мрежата. Детето се бе вкочанило и зъзнеше. Беше посиняло и почерняло като циганче. „Сигурно е от ония, мигрантите, дето идваха откъм Турция“- помисли си. Започна да го разтрива с ракия, но то продължаваше да трепери и да го гледа мълчаливо. „Какъв си ти, бе, апап?“- питаше Хемски, но то не отговаряше. Зави го с ватенката. Видя го, че се унася…

Щом влезе в залива с лодката, разбра, че са го видели, защото всички се бяха скупчили на дървения пристан. „Айде, бе, човек, изкара ни акъла… Какво улови?“- извика Барбаяни. „Нося аз, улов от другия свят…“- помисли си Хемски и побутна момчето по рамото. То отвори очи и се понадигна да седне. „Това да не е Асенчо… сина на Айшето?“- извика Барбаяни. „То, то ще е…“- чуха се гласове. „От оня ден го търсят, излязъл с лодката на дядо си…“- обясняваше Маринчо. „Бягай, викай Айшето, че у тях огън гори от три дена…“

„Рибата! Това искала да ми каже, пущината… Плувай, Рибо, няма да си ти от тоя свят…“ -  мислеше си Хемски, докато навиваше въжето около дървеното колче на пристана. 

Фотокредит: ©Ина Мирчева

Иван Сухиванов в "Диаскоп"

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.