Ново издание на Човешката библиотека: "Приказки за Юнаци и злодеи: нови"

Човешката библиотека

►

Приказки за Юнаци и злодеи: плачеща

(…)

Поглеждам през тъмните си воали, там, където леко са се разместили и където проникват искрици от огъня.

– А-Ди. – Не исках да прозвучи толкова хъркащо, но пък отива на декора. Прокашлям се. Думите са там. – Това са най-хубавите години. Когато основната линия на живота не се е избистрила още и усещаш – може би измамно, но все пак – усещаш, че си открита за хиляди възможности, за хиляди пътища. Че кракът ти е стъпил на всички тях едновременно и само чака нещо да се изчисти, да добие ясна форма… Всъщност… може картината на множествените избори да е просто красива сценична илюзия… и ти отдавана да си избрала? А може да няма минало и бъдеще, и всичко да съществува случено, като вече заснет филм, който ти само гледаш.

(Прехапвам устни. Нека не им предавам още от собствените си натрапчивости. А другото…)

– А другото, несподеленото, ръцете, протягащи се за любов… или за „любов“… това ще идва и занапред, това също са пътища, плетеница от тях, лабиринтите на съществуващото. Дори на мен, която съм като плашило (гласът ми хрипкаво подчертава думите, после размърдвам сянката на тъмния си воал, уверена в собствената си кинематографичност), дори на мен ми се случва и до днес. Тъжното е, че е много трудно да намериш приятели, които да искат да са само приятели по дух… Или криворазбират онзи особен вид взаимност, който им предлагаш. … Трудно, не невъзможно. Затова е и толкова по-радващо, когато намериш.

(Приближавам до огъня с още няколко сантиметра. Крадешком ги поглеждам. Може и да не ме приемат, но вече не е важно, не е в мой контрол; не е дори ново. Не е моя работа. Те имат свои си демони. Спирам думите си. Заслушвам се…)

~

Рея вдига глава от скута ми и загризва меката част на ухото ми.

„Оказа се… фалшива тревога“, смеят се зелените ѝ очи.

Аз примигвам, завъртам глава назад, преброждам мрака озадачено.

Тя… как се озова тук?

Това… същата зимна нощ ли е?

И откъде идват всичките топли повеи?

Тръсвам глава, за миг пред лицето ми се развяват гриви и поглеждам пак двете си събеседнички. Очите ми логично решават, че такъв обхват не им е по силите (не са очите на кон) и в крайна сметка се центрират връз Юна.

(Очите на Юна още блещукат. Не, не още… коя Юна искри отсреща?)

– Ахъм – изкашлям остатъците от разногледието. – Та… докъде бяхме стигнали? И, ъм… докога?

Отговарят ми три чифта развеселени погледи.

(Развеселени? Ама… коя нощ сме, наистина?)

Преди разномислието да ме удави пак (в морето, и седемте му нощи), се вкопчвам в първия по-закотвящ въпрос:

– Ади… в писмото ти – помахвам за тежест свитъка (за връзка със земята, тук и сега) – сподели, че никой никога не ти е казвал колко хубави очи имаш.

Очите ѝ трепват и понечват да хукнат, някъде настрани, само не в центъра на вниманието… но не хукват. Приятели сме. Вярва ни – на мен и на нея си, че ще понесе каквото и да последва.

– Аз разказвал ли съм ти какво си помислих, като те видях на оная първа писателска работилница?

Поклаща глава, едва-едва.

– Помислих си… – в скута ми Рея шавва тревожно, но аз вече съм се зареял назад, назад, към онова ласкаво лято – помислих си, едно, че цялото ти лице е изключително миловидно, с оная грация на чертите, която като по-малък ме караше да отвръщам поглед от срам, сякаш не съм достоен да гледам – сега също не я гледам, не проверявам реакцията ѝ, но то е, за да задържа спомена; – и две, че си сдържана до… загадъчност. Че зад такова лице може да се таи всичко. Включително вампир психопат.

Тук вече я приковавам с всичкото си – две очи, един нос (но какъв!) и трийсет карата усмивка. Рея изджавква сподавено и ме гризва по глезена, закачката тя. Самата Ади се смее безгласно.

– С което – връщам се към сериозния тон – ще отговоря и на другото питане в писмото ти, което ми е питане и на мен. Какво правят с нас комплиментите? Какво ни се случва, когато някой ни каже, че имаме миловидно лице, грациозни черти? Най-хубавите очи на света?

Ади ме гледа. Усмивката лека-полека се оттегля, по лицето ѝ пробягват сенките на… не, не, може и да е само огънят.

– Когато някой ни каже, че имаме най-хубавите очи на света – стрелвам я изпод вежди – ни се случва – поне на теб и на мен, другите да си кажат самички – отбиване и отбой. Това най-вероятно е комплимент в кофти смисъла. Преструвка, лъжа. Ние с такива хора не искаме близост… да?

Тя кимва и прехапва устна.

– Обаче когато просто похвалят как изглеждаме, помилват ни с думи… – Премрежвам поглед. – Тогава обикновено ми идват реакции като „Благодаря, ще предам на гените на мама и тати“; или, в по-хулиганското настроение, „Благодаря, ще предам тия гени нататък“… Разправял ли съм ви вица за оня младеж, дето си търсел копирна машина? „Какво искате да копирате?“ – питала го девойката. „Гените си“ – отвърнал ѝ дръзновено той.

Лицето на Ади помръдва в крайчетата на устните. Огънят хвърля отблясъци по част от зъбче. Юна ме гледа, повдигнала вежди. Ти какво очакваше? Амбър мълчи, но въздухът край нея сякаш става по-плътен, а стойката ѝ – по-скована. Улавям се, че несъзнателно съм стиснал кокалчетата си до побеляване. Къде нагазих сега… какво сгазих? Тръсвам глава, пердаша нататък.

– Но гледам и да не гаднея излишно. Някои хора казват мили неща без никакви задни мисли. Наистина да помилват. Дори не собственически. И едно гаднеене би убило спонтанността им…

Фокусирам се върху Ади.

– А специално с теб, в онова първо лято, и за миг не ми мина наум да си изрека ония първи мисли на глас. Не само заради потенциално криворазбиране от Рейчето – почесвам вълчето в ъгъла на устата, тамън до щръкналите ѝ зъби. – А най-вече защото истински интересно ми е да разбера какво се таи зад лицето. Вампир ли е, психопат ли е…

Тоя път май аз си се хиля най-силно.

– И колко красиво, мило, изпълващо с грация може да бъде…

Млъквам и се намръщвам.

– Нещо много приказвам. Току-виж сме изгубили приказката.

Отсреща Юна сподавя прозявка… и ми намигва, преди да се метна да ѝ се вържа. (Да се метна и да я вържа? … Ауч, бедрото ми! Спокойно де, Рейче, аз фигуративно таковата…)

– Ваш ред е.

Прочетете останалото в сборника „Приказки за Юнаци и злодеи: нови“.

Електронното издание на четиридесет и първата книга в поредица „Човешката библиотека“: Приказки за Юнаци и злодеи: нови

Приказници: Калин М. Ненов, Адриана Пенчева, Невена Стоянова, Вейр, Красимир Кирчев, Владимир Венков, Dante Lee Heat и други, 2026
Редактор: Калин М. Ненов, 2026
Коректор: Калин М. Ненов, 2026
Художник и оформление на корицата: Катерина Данаилова, 2026
Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2026

„Приказки за Юнаци и злодеи: нови“ излиза само в електронен вариант. Той е без дигитални (DRM) защити (като останалите издания на Човешката библиотека) и се разпространява безплатно. Ако читателите пожелаят, те могат да подкрепят авторите – с отзиви; и гражданските им каузи – с дарения.

Сборникът се явява продължение на „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“, „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“ и „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“.

Информация: Калин Ненов, Човешката библиотека

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.