Джим Харисън – Моцарт на прерията

ПРОФИЛИ 

►

Автор: Тери МакДонъл

30 март 2016

Есето е адаптирано от „Случайният живот: редакторски бележки за писането и писателите“, мемоар на Тери МакДонъл, публикуван от издателство Knopf.

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Първата глава от първия роман на Джим Харисън „Вълк“ започва с изречение на две страници. Джим казва, че било от суета и е искал да покаже, че може да се направи, защото е бил млад и гладен писател. Било е през 1971 г. Няколко години по-късно, когато започвах да работя с него, попитах дали редакторът му е пробвал да направи нещо с първото изречение.

„Естествено,” уморено каза той, сякаш с трагичната ми неопитност не бях в състояние да разбера основното нещо в това да съм му редактор. Джим почти не редактираше написаното и се гордееше с това. Пренаписването било за хора, които още в началото не били изпипвали нещата – не и за Джим, който настояваше, че винаги обмислял изцяло всичко, преди да го запише. Що се отнася до редакторите, защо да им позволява да се бъзикат с изборите му? Те, както ми обясни, когато се срещнахме за пръв път, не били писатели. Обичаше също да казва, че е поет, а „редакторите не променят стихотворенията“.

„Не бих променил и твоите стихове“, му казах аз, но по отношение на журналистиката му не бях съвсем сигурен. Да си над идеята за редактиране беше поза, която някои писатели смятаха за полезна за момента по начина, по който някои деца са „алергични“ към някои видове боб. Джим обичаше да опонира и, естествено, първия път се оплетохме заради текста. Работех в списание  Outside и предложих, че началото му на текст за Кий Уест е всъщност втори параграф и че първият трябва да е ключов. Той ми затвори телефона.

Веднага се свързах с литературния му агент Боб Датила, твърд и разумен човек.

- Искаш ли да оттеглим текста? – попитах, след като му изброих недостатъците.
- Разбира се, че не. – отвърна той. – Просто искам да се запише, че си пълен тъпак. (Пауза.) Но пък и Джим може да е труден човек.
- Значи ще го дообмислим – казах.
- Точно така.

Не съм сигурен колко точно го дообмисляхме, но втори път не обсъдихме текста. Може би Джим не го забеляза. Но аз се научих да съм много внимателен, иначе рискувам, както се случи веднъж, да ми каже „ти линчува бебчето ми“. Докато работихме по още и още негови творби, разговаряхме и за други неща, като това какво има за вечеря, не по-малко от въпроса какво четем в момента. Работните ми отношения с Джим и развиващото ни се приятелство се подхранваха дори от скучните подробности на ежедневието му.

Някои писатели се организират така, че да имат хубава гледка, докато работят – планина, море, река, може би интересен градски пейзаж. Други работят затворени, без никакво разсейване, просто сядат зад бюрото, с каквото и да е на стената пред тях. Джим живееше в ранчо при езерото Лийлано в щата Мичиган, на петдесет мили от мястото, където беше роден. Имаше и малка хижа на терен от шейсет акра недалеко от двулентов път пет часа на север с кола, след Гранд Маре, където понякога отиваше, за да пише. Но работеше най-добре от два до четири следобед в едно малко място подобно на къщичката му с една стая в Патагония, щата Аризона. Вътре имаше малък прозорец и стар календар отпреди двайсет години от вътрешната страна на вратата – зимното му убежище, което беше купил с парите от ранните му сценарии. Бяха изпратили журналист от Ню Йорк да го интервюира и човекът беше изминал с Джим половин миля от къщата до тази малка хижичка и го попитал дали това всъщност не е снимачна площадка. Това се превърна в история, която Джим разказваше и възприемаше случая като сериозно недоразумение за неговата работа, защото той не бил част от филмовия бизнес. Не съвсем.

Историите за приключенията му, докато е пишел филмови сценарии, започват, когато Джак Никълсън му дава назаем трийсет хиляди долара, за да преживява, докато напише три новели, които можело да се превърнат в добри филми. Можело също и да се издадат като книга, което било по-важно за Джим. Бил написал черновата на „Легенди за есента“ за десет дни и приключил със съчиняването на втората новела „Отмъщение“ след още две седмици. „Мъжът, който се отказа от името си“ напредвала малко по-бавно и единствено тя не станала на филм. В нея се разказвало за току-що пенсионирал се главен изпълнителен директор от Средния Запад на име Нордстром, който отива в Манхатън, за да се види със сгодената си дъщеря, забърква се с дилъри на кокаин и заминава за Флорида, където си намира работа като главен готвач и танцува цяла нощ със сервитьорките.

Но точно тази новела „Легенди за есента“, която Джим казва, че написал за десет дни, се превръща в печелившия му билет. Тогавашният главен редактор Клей Фелкър пуска текста от 23 000 думи в Esquire през 1979 г., последван от „Отмъщение“ с чудесните 30 000. Списанието постъпва по-смело от доста години и Джим изглежда е писателят, който вдъхва живот на американската художествена литература. В сравнение с това традиционният разказ е от 4 000 думи – основен елемент от магистърските програми по изящни изкуства и всички водещи списания изглеждат клаустрофобични. Речникът на Джим като писател не е труден, макар че изреченията му са дълги и по-скоро увъртяни (а не сложни). Стилът му е изненадващ, ясен и според един критик човек може да погледне през него чак до същността на значението му. Четири години по-късно известният блърб от корицата на изданията с меки корици на всички книги на Джим, е написан от Бърнард Левин в лондонския „Съндей Таймс“ за поредицата „Легенди за есента“: „Джим Харисън е писател с нещо безсмъртно в себе си. „Безсмъртие“ е голяма дума, но приятелите на Джим, дори съперниците му, просто поклащат глава и очакват следващата му творба.“

На Джим му е интересно да ходи на гробовете на писатели и понякога предприема пътувания с такава цел. От това се роди идеята ми за колонка за литературни пътувания , която се превърна в „Сурово и сготвено“, когато Джим я направи с тематика за храна – негова идея. Измисли също да заеме заглавието от френския антрополог Клод Леви-Строс и че „антонимите от ежедневието за какво ли не – прим. „сурово и сготвено“ „прясно и вмирисано“ „влажно и изсъхнало“ и др. – могат да послужат за концептуални инструменти“. Много сложна работа, но неочаквано тогава точно на място и забавно, когато, примерно, се отнася до cuisine minceur („кухня за отслабване“, от френски), която, както Джим писа, била „моралният еквивалент на фокстрота“. След един обилен обяд в Ma Maison в Бевърли хилс с Орсън Уелс, Джим писа, че за по-сигурно трябвало да „опира ботуша си в прага на лимузината, за да повдигне великия режисьор на бордюра.“

Храната, приготвянето и изяждането ѝ винаги са били централна тема в творбите на Джим заради това, че предоставят една „значителна и оздравителна радост“. Дните, в които ходеше да лови риба или животни, особено с близки приятели, бяха, както го описва Джим Фъргюс в предговора към интервюто си с Джим „Изкуството на литературата“ за The Paris Review, посветени на планиране, обсъждане и накрая изяждане на поредица от спиращи дъха ястия, в края на които почти веднага се започва с обсъждането и подготовката на следващите.“ Мейлите на Джим често съдържат готварски истини като невъзможността да се намери в супермаркета пъдпъдък или антилопа на фирмата „Гембъл“ – или: „когато бях млад съществуваха толкова малко подаръци, които харесвах, най-вече буркан херинга или малък портокал.“

„Сурово и сготвено“ започна в списанието „Смарт“ в края на 1988 г., премести се с мен в „Ескуайър“ и там продължи в 29 периодични колонки – всички с теми за радостта, любовта, секса, семейството, природата, живота, смъртта и за всички объркани причини, поради които няма нищо по-добро от това да се яде нещо вкусно. Най-амбициозното в публичен план хранене на Джим беше обядът с 37-степенно меню на френския главен готвач Марк Мено по рецепти от 17 готварски книги, издадени между 1654 и 1823 г. Джим написа, че храненето продължило „същото количество време като полета на бразилския превозвач „Вариг“ от Ню Йорк до Сао Паоло“. Публикуваха го в списанието The New Yorker през 2004, чревоугодниците говорят за него и до днес. Главните готвачи също го обичаха, защото самият Джим готвеше и то с голямо внимание към детайла и уважение към най-простата храна.

Може да се каже, че част от това си личеше по самото лице на Джим, а и със сляпото му око заради инцидент в детството и липсващия зъб, който отказваше да оправи, можеше да изглежда малко „поочукан“, но пак си беше хубав, като пън от махагоново дърво. Малко напълня, което го дразнеше и се следеше за това по негов си начин, като обясняваше, че след двучасова разходка в гората заслужавал килограм превъзходно телешко. Том МакГуейн казваше, че ако съберял всичкото тегло, с което Джим казвал, че е отслабнал през годините на кореспонденцията им, щели да се съберат деветдесет килограма.

През последната седмица на 2013та Джеф Бейкър от вестник Oregonian в Портланд попитал Джим как е със здравето и получил отговор „Около 5-“. Заглавието на материала беше „Джим Харисън казва, че пише повече книги, защото „е спрял да пие двулитрови бутилки водка.“ Този цитат беше отговорът на Джим на това, което критиците наричаха неговата "изумителна“ продуктивност в последните години от кариерата му. Джим беше на 76 и се беше съгласил да даде интервю по телефона на списанието за готвене Baker, за да се подпомогне издаването на сборника му „Браун Дог“, трийсет и седмата му книга. В продължение на две десетилетия беше написал шест новели за героя Браун Дог, за когото критиците обичаха да казват, че е неговото алтер его и го оприличаваха на „един Хък Фин от 21ви век“. Е, може и да е така, ако Хък беше пътуващ наемен работник, пияница и ловуващ пъстърва със смесена индианско-финландска кръв. Джим каза на списанието „Ню Йорк Таймс“, че Браун Дог e „неудържим“ и че е искал да напише „изцяло свободен човек, което означава, че е беден, но не му пука".

Когато Джим продаде ранчото в Мичиган и се премести в Монтана, той ми писа, че обмисля да напише есе:

През изминалото десетилетие имаше голям прилив на големи богаташи, които изместиха фермерите и хората в търговския риболов… и изпитах онова странно „ляво“ чувство, че вече не ми се живее в ранчо, което не мога да си позволя да купя. Не ми се искаше да се превърна в някой уседнал дядка, който си поръчва памфлет от „Популярна механика“ за това как да си издялка цигулка от парче дърво. За да се направи добър филм не се искат повече средства отколкото за лош, но понякога картите показват лош филм като живота.

Книгите на Джим винаги са се продавали много успешно във Франция и когато чух, че “Mozart de Prairie”  (фр. Моцарт на прерията) e заглавието на негов разказ в секцията за изкуство в Le Monde, го потърсих и открих много материали за Джим Харисън във френската преса, но никой не беше озаглавен така.

Може би е било нещо апокрифно. Ако е било отпечатано, надявам се снимката да е била онази фотография на Джим като млад поет в гащеризон без риза отдолу, разперил широко ръце и облегнат на кон в ранчо. На тази снимка е с цигара, но се вижда атлетичното му тяло, значи е бил в гимназията или колежа. Джим стана известен с творбите си, празнуваха го в чужбина като гениален автор на разкази, но през всичките тези години с романите, новелите и филмите по тях, той си остана поет; животът му синкопираше със сложни движения в контрапункт и хроматични каденци в селски пейзажи. „Моцарт на прерията“ е брилянтно заглавие, дори и ако никога не е било използвано.

Из книгата „Случайният живот“ на Тери МакДонъл (издадена по поръчка на издателство Alfred A. Knopf и отпечатана от The Knopf Doubleday Publishing Group, подразделение на Penguin Random House LLC).

Тери МакДонъл е работил като редактор и мениджър в няколко списания, вкл. Rolling Stone, Esquire, Outside и Sports Illustrated. През 2012 г. Американската асоциация на редактори на списания го включва в Залата на славата на редакторите на списания.

Заглавно изображение: ROGERS ФОТО АРХИВ 1971 Джим Харисън

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.