Димитрина Бояджиева: Изложба

ПРОЗА

►

От хотела тръгна навреме, но нали първо искаше да види морето, погледа го и закъсня. В изложбената зала посетители имаше до вратата, все пак Росина някак си успя да влезе вътре. Изкуствоведът вече четеше словото. С изразителна усмивка художникът Стоев ù кимна, сочейки мястото до себе си. Тя му отвърна с пестеливи жестове, в смисъл, виж колко хора има пред мен, но все пак се запромъква с моля да ме извините и лавирайки внимателно, се добра до него. Изкуствоведът продължаваше да чете, готвеше се да обърне страницата, обърна я. Росина загледа отсрещните картини в близост до нея – морски мотив с лодки, жена, прелитаща на трапец, морски бряг и пак море. Встрани от тях, наполовина в сянка, притиснал слепоочие с опънат пръст, слушаше лаком за изкуство човек с френска барета, чието име и презиме искаше да си спомни - Алексиев, не, Алекси Алексов? Също не. По-нататък още и още лица. Интересно, дали Йосивов е тук?! Да, ето го, пак ръкомаха, хили се, явно урежда откупка. А жената до него? Ах, Мушевска с фаталния поглед и неизменното лилаво червило на устните. Господи, как не ù омръзна този цвят!… и в следващия  миг неочаквано нещо  удари сърцето ù с юмрук. Като че ли…той ли е?! Пое дълбоко въздух и отново удар. Да, той е. Без да знае накъде да гледа, сърцето ù започна да бие безразборно. Росина се вторачи в прелитащата жена на трапеца и тогава гърдите така я стегнаха, че отново пое дълбоко въздух. Стоев се размърда: Като разгледаме изложбата, ще отидем на коктейла, нали? Ведно с това връхлетяха думите на изкуствоведа: Изложбата „Приятели на морето” е още един принос към националната ни култура…

Сърцето ù се поуспокои. Все още, без да вдига очи, Росина се бранеше от нахлулите мисли. Докато се е промъквала да стигне дотук, той сигурно я е видял и представата за това, как глупаво бе лавирала между хората пред погледа му, я ужаси. Мислите бяха последвани от въпроси: участва ли в изложбата, дали е отседнал в същия хотел, ще бъде ли на коктейла и как да постъпи, да му се обади или…Така или иначе, тя не можеше да не погледне отново нататък, трябваше първо да свикне с присъствието му. Стояха един срещу друг на няколко метра разстояние, картините бяха ги опасали като ограда, каквато той винаги  издигаше  пред себе си, дори и в нощите, преди да я забрави. Тя се изхитряваше, стъпваше върху забравено камъче, но преди да погледне, той ритваше камъчето. Какво бе успяла да види, когато току-що бе зърнала – високото чело, бледата кожа, изящния му нос, очите, гледащи нанякъде – толкова малко! – но този недорисуван образ, носещ името му, я натъпкваше със зъбчати колелца и бодлива тел… Колко отдавна бе онази октомврийска вечер  – появи се съвсем ненадейно, съвсем изведнъж и дори не го знаеше. Беше най-непознатият, каза му го, а той, през дима на цигарата, драскайки върху кибритена кутийка – Познаваме се, познаваме се, ето, погледни! – подаде кутийката – миниатюра на жена с финикийски профил, нейния профил с косите на черта.

Трябваше да направи нещо, погледна нататък и макар да не го видя, сърцето ù се залюля, сякаш окачено на конец. Стоев, променил позата си, бе закрил посоката, но това чуждо рамо ей сега ще се отмести и той ще се появи. Не, не ù е възможно да гледа оградата все тъй висока и непроницаема, а тя — пленничка в пространството: ето ти морето, нали го обичаш! Звучеше гласът му, преливащ като пясъка, върху който стъпваха. А на раздяла – почакай, щях да забравя, дълго се бърка, извади едно малко смешно човече, постави го на масата, то не можа да се задържи право, клатейки се насам-натам. За теб е, вземи и го. Обичаше ме, а после ме забрави! Да, добре е казано. Росина отново погледна нататък. Видя го. Чуждото рамо се беше отдръпнало. Вече няма да има покой, мислеше Росина, да, няма да има покой, след толкова време на забрава, ден след ден, всичко отиде на вятъра, а сега – започвай отначало да забравяш. Изведнъж ù се стори, че той я гледа през пръстите на ръката си, потърквайки чело. Вероятно изкуствоведът привършва словото, щом казва думи като: Тази изложба е още едно доказателство…, значи свършва. Дали я гледа наистина, както я гледаше, застанал пред бунгалото: За да продължим да се виждаме, ти трябва да бъдеш свободна. Свободна! А детето? Човек е свободен само тогава, когато няма за кого да живее бе чела някъде. Разделиха се, без да се сбогуват. Не ù показа къде е автобусната спирка, остана пред бунгалото. Стой си там, както стоиш сега. Стой си тъй вечно. Хайде, погледни ме, нали можехме да умрем през това време, защо отлагаме, погледни ме.

Обявявам изложбата за открита! Ръкопляскания. Оградата се срути. Стоев също ръкопляска: Ще отидем на коктейла, нали? Кимайки, Росина гледа в отсрещната страна. Той се ръкува с някого и тръгва към изхода. Значи се е сбогувал с онзи някого. И тогава Росина поиска картините отново да са като ограда, а тя — пленничка в пространството.

Следи го до вратата, Стоев настъпателно я притиска: След коктейла те искам в стаята си. Ще ти покажа сто пози любов.

Сто вида!!!

Той изчезва зад вратата.

Отиде си. Тя е свободна.

Може да избира от стоте вида любов, без любов.

И да разгледа изложбата, разбира се.

Илюстрация: © Георги Чепилев 

Димитрина Бояджиева в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.