Николай Терзийски: Разказ, който завършва с усмивка

Роман от разкази

►

„Родиния“ е книга за паметта и за несъзнаваните пътища, по които тя продължава да свързва и води човека дори тогава, когато той е престанал да помни. Шестнадесет единични къси разкази са събрани в общо повествование за завръщането към себе си. Отделните истории имат общ хоризонт, общи герои, общи принципи на протичане и общи решения. В сборника-роман посланията притежават тежестта на универсални опори и противотежести за съвременния човек – независимо от това закъде пътува и към какво се стреми. 

Борис Минков

 

Когато се събуди в онази сутрин, бащата на Симеон изпита познатото усещане, че му предстои нещо важно и вълнуващо. Доста позабравено чувство. Кой знае кога се бе случвало за последен път. Вероятно преди години.

Доста години.

Докато се изправяше от леглото, обуваше чехлите и отпиваше от чашата с вода, се опита да разбере какво може да е предизвикало чувството. Не, разбира се, че нищо важно и интересно не го очакваше в този ден. Нямаше футболен мач на някой от любимите му отбори, нито друго спортно или политическо събитие, което да го вълнува. В тоалетната се опита да си припомни кога би трябвало да започне футболното първенство.

След месец? Или по-скоро?

Отиде в кухнята и включи кафе машината да загрява. Пусна телевизора. По сутрешните блокове се водеха обичайните разговори по теми, които никак не го интересуваха – обир на апартамент, прогнозата за времето за следващите две седмици, бюджета на столицата.

Направи си кафе и излезе на терасата.

За януарска сутрин беше необичайно топло. Бели облаци в небето, лек ветрец в голите клони на липата. Вчера беше валяло и влажният асфалт лъщеше, докато колите минаваха с ръмжене по малката улица. Една жена разхождаше дребно куче на каишка. Чуваха се откъси от разговори, детски смях. Обичайният делничен януарски ден, като изключим мекото време.

Градът си беше съвсем същият. Познат от години.

Загледа се към блока, където беше живял някога. С първата си съпруга. Беше на три преки от тук и от терасата виждаше само най-горния етаж на оня блок. Едновременно близо и далеч. Дали затова избра това място тук години по-късно? Понякога поглеждаше към най-високата част на онзи блок и се изненадваше от това, че не е изчезнал или поне не се е преместил малко наляво или надясно.

Тази сутрин обаче това не го впечатли, както друг път. Онова чувство, че днес му предстои нещо важно и вълнуващо, си оставаше – неотмито от ежедневната рутина, от мириса на еспресото, което пиеше всеки ден, от тази сутрешна скука, с която беше свикнал, както се свиква с присъствието на любима жена.

Може би е остатък от някой вълнуващ сън?

От години не си спомняше нищо от сънищата си. Отдаваше го на едно от хапчетата, което пиеше преди лягане и след това спеше непробудно до седем и трийсет, понякога дори до осем. Разбира се, за този дълбок сън значение имаше и операцията на простатата, която си беше направил преди пет години.

Интервенцията беше простичка, но струваше три хиляди.

Далеч в миналото беше останало времето, когато се събуждаше с лицето на някое от децата си или на родителите си, случваше му се да сънува дори и някоя от двете си бивши съпруги. Но всичко това беше толкова отдавна, че сякаш никога не се беше случвало.

Изпи кафето и реши да се разходи навън.

Рядко излизаше толкова рано, обикновено закусваше дълго, зяпаше телевизия и чакаше да стане поне десет или единайсет, за да му се допие второ кафе. А и хубавото беше, че тогава неизменно срещаше съседа от горния етаж, с когото често се събираха вечер на по чашка „да тропат глупости”. Това правеха и сутринта. Тропаха глупости. Но го правеха далеч по-интересно от ония в сутрешните блокове. Съседът му всеки ден ходеше да пазарува в супермаркета и все вмъкваше в разговора им информация за промоциите. Накрая се разделяха и той отиваше към центъра, където сядаше в любимото си кафене „Тропика” и си поръчваше двойно чисто еспресо с чаша студена вода. Не че беше необходимо – и двете сервитьорки идеално знаеха предпочитанията му.

Тази сутрин не беше гладен.

Хапна само две бисквити, за да изпие шепата лекарства, след което набързо се облече, загледан в неоправеното легло.

Оправяше го само в неделя. Така денят ставаше по-специален.

Кой ден беше днес?

Няма значение.

Но днес неминуемо щеше да се случи нещо, нещо много важно. Интуицията никога не го лъжеше.

Метна си палтото, ритна чехлите до входа, обу се и излезе.

* * *

Ако не беше решил да промени ежедневния си маршрут, бащата на Симеон никога нямаше да срещне онзи човек.

Преди да излезе на центъра и да стигне до „Тропика”, сви вдясно, мина покрай църквата, пресече улицата и стигна до една градинка с люлки. Не беше идвал тук, откакто Симеон порасна и спря да го кара да ходят на „бялата пързалка”. Беше любимото му място за игра. Всяка събота и неделя идваха тук. Милена беше още малка и той я взимаше с количката. Тя винаги заспиваше по пътя и когато стигаха до площадката, той сядаше на пейка и отваряше вестника, а Симеон лудееше с другите деца.

Бялата пързалка отдавна я нямаше.

Катерушките и люлките бяха от по-ново време, но въпреки това изпочупени. Пейките също. Всъщност беше останала само една здрава.

На метър от нея отново имаше количка.

Но не детска. Инвалидна.

В количката седеше мъж на средна възраст, доста по-млад от него, с тъмносиньо яке и светлосиня зимна шапка. Съвсем сам. Когато бащата на Симеон реши да седне на здравата пейка, оня не даде никакви признаци, че е усетил присъствието му.

Да го заговори? Какво да каже?

Помисли си колко удобно им е на пушачите. Дори в по-малки градове като неговия да пушиш сам на някоя пейка, си е чудесно оправдание – никой няма да те определи като самотник. Сигурно затова, седнат ли на пейка, самотните пушачи неизменно вадят запалката, за да запълнят с дима пустотата около себе си.

Ама че поетично, нали?

Ако беше пушач, щеше да поиска огънче от мъжа в количката и дори оня да нямаше, щяха да се заприказват. Но той не беше пушил никога през живота си. Не понасяше дима. Миризмата. Когато се видяха последния път, Симеон запали цигара в хола му. Дори я угаси в чашата с водка. Ясно беше, че го направи, за да го подразни.

Най-вероятно той си го заслужаваше. Поне така смяташе синът му.

След развода Симеон беше най-краен в отношението си към него. Каза, че не иска да го чува, и изхвърли футболния екип и обувките през прозореца. Той ги видя долу, когато излизаше. Не ги вдигна. Остави ги там с надеждата, че синът му може да размисли и да си ги прибере. Покрай Симеон Милена също спря да общува с него.

Но него го болеше повече за Симеон.

От втория брак имаше две дъщери и той знаеше, усещаше, че и трите му момичета ще се справят добре с живота си след разводите на родителите им. Но за Симеон усещането му беше различно. И не се излъга.

Интуицията му никога не го беше лъгала.

Тъкмо тя му подсказваше, че през годините отношението на Симеон към него няма да се промени, макар че се надяваше този път да бърка. Отказа се от тази надежда, когато научи, че майката на Симеон и Милена е починала, а никой от двама им не му се беше обадил. После самият Симеон се беше развел, но и това не доведе до разведряване в отношенията им. Посети го само веднъж. За да му напомни колко е сам.

Да, вероятно го заслужаваше.

Какво ли щеше да се случи обаче, ако му беше казал? За онова, което правеше в продължение на години? Ако го беше завел в спалнята и му бе показал какво има под матрака, в гардеробите, в кашоните до тях?

* * *

– Хубав ден е днес.

Думите, съвсем ненадейно произнесени от мъжа в количката, го откъснаха от мислите му. Ето че се получаваше и без цигара. Колко лесно и логично – просто подхвърляш нещо за времето.

– Да – отвърна. – Необичайно е за януари. Толкова топло.

За първи път огледа лицето на мъжа. Дълги черни вежди, като четки. Няколкодневна брада по бузите. Остър нос.

Май беше на годините на Симеон. Или малко повече?

– Затова му казах на Иво да ме остави тук, в градинката. На слънце. Иво е брат ми. Среща се с някаква жена, а ми разправя, че имал работа в Общината. Но важното е, че предложи да ме докара. Не обичам Средовград, но ми е омръзнало в Долен Полюс. Знаеш ли го, село Долен Полюс – там живеем?
– Да не е онова по пътя за Манастира?
– Същото. Хубаво ни е селото и си го обичам. Идвал ли си някога?
– Не. Минавал съм само пътьом.

Мъжът въздъхна. Свали шапката. Отдолу имаше гъста черна коса, като боядисана.

– Късметлия си.

Бащата на Симеон кимна. Мъжът гледаше краката му. Установиха, че оня е с двайсет години по-млад от него.

– Може да съм на четиресет и осем, но се чувствам поне на седемдесет. Като беше малък Иво, му бях като баща. Осем години ни е разликата. И сега ме гледа, както се гледат старците. Направо си съсипа живота тоя мой брат. Заради мен. И не дава дума да му се издума. Да ме остави и да си намери жена. Ама сериозна жена, а не като тия, при които ходи през ден-два. Да се хване на по-хубава работа. А е завършил в София, висшист е. За разлика от мен, дето след казармата заминах по Италия да работя, даже за малко да се оженя там. Накрая двамата ще си остареем заедно. На село.
– Има време – отвърна бащата на Симеон. И кой знае защо, отново си помисли за сина си. Оня, все едно усети нещо, го попита тъкмо това – дали има деца. Едва го изчака да му отговори и продължи разказа си:
– Баща ни така се пропи след смъртта на майка ни, че все едно го нямаше. Сами се оправяхме с Иво. Като заминах в Италия, не смеех стотинка да им изпратя. Старият щеше да изпие всичко. Чак когато Иво стана студент в София, му пращах по нещо. Работех като луд, какво ли не хващах. И спестявах. Всички българи сме така. Кой няма деца по чужбина, дето да му пращат пари?

Бащата на Симеон си помисли за трите си дъщери, които бяха в чужбина и никоя от тях не му изпращаше нищо. Той и не искаше нищо, разбира се.

– Като не ми се получиха нещата с оная италианка, купих си едно ауди от там и се върнах – доста парички бях изкарал. Иво беше последна година студент в София. Взех го от общежитието и викам – хайде да идем при стария да го видим, купил съм две бутилки черно „Джони“, една за нас, една за него. И тръгнахме с аудито. Ако знаех какво ще стане, никога нямаше да се връщам.

Онзи на количката въздъхна тежко.

– Баща ни получи удар. Инсулт. Същата оная вечер, след като изпихме уискито тримата вкъщи. Викнахме линейка, но двайсет минути нищо не дойде. И казах на Иво – качвам се на аудито и карам стария в болницата. Той предложи да шофира, беше пил по-малко, ама аз бях по-опитен. Искаше да дойде с нас, но не му позволих. И добре че така стана. Изобщо не помня какво се случи на пътя, май някой ме засече, ама полицията така и не установи да е имало друг участник. Баща ми сигурно щеше да си умре и без катастрофата. Ама така и аз все едно умрях. Оттогава съм с количката. А Иво, дали защото изпитва някаква вина, че не е дошъл с нас, цял живот – зад количката. С един удар – три заека.

Покрай тях мина група ученици, най-вероятно от Джунглата, гимназията от другата страна на пътя. Смееха се и говореха високо. Бащата на Симеон не знаеше какво да отговори на тази ненадейно дошла от мъжа на количката изповед.

– Не че ми е лошо – каза оня – да си имам компания вкъщи. Ама ми е болно за Иво. Понякога си мечтая просто да умра. И да го отърва от себе си. Висшист, а разнася дърва по селата. Така се издържаме. По-вярно е да се каже, че така ме издържа мен. Както и да е. Твоят син какво работи?
– Измисля някакви реклами. В рекламна агенция.

Оня въздъхна. Явно и двамата не обичаха рекламите.

– Иначе пише и книги – добави той по-тихо.
– Това вече е хубаво. Брат ми също обичаше да пише стихотворения като малък – заяви мъжът и се усмихна.

Брат му се появи малко след това. Беше висок и добре сложен, зеленоок, с квадратна челюст и гъста, поне двуседмична брада. Преди да се разделят, мъжът го покани да им гостува, ако има път към Манастира.

* * *

Беше научил за първия роман на Симеон няколко години преди да се разведе с втората си жена. Тогава живееха в голям мезонет в столицата и той управляваше търговски център, собственост на тъста му.

Нямаше нито време, нито желание да чете книги, но тъщата бе книголюбителка и жена му, кой знае защо, му беше дала задача да ù избере нещо интересно. Вероятно, за да се отърве от отговорността.

Докато разглеждаше заглавията, видя името на сина си на една корица, след което го позна на снимката отзад. Купи книгата, но не я подари на тъщата. Прочете я, но не вкъщи, а в офиса, по време на обедните почивки.

Беше история за невъзможна любов.

Книгата му хареса и го отдаде на таланта на сина си, а не на някакво бащинско чувство. Няколко дни след това се върна в книжарницата и купи другите две останали бройки, които прибра в офиса си.

Започна да влиза редовно в тази и в други книжарници и с неудоволствие да установява, че книгата я няма. Дори не я бяха чували. Тогава реши да си я поръчва и да я купува от различни места, за да не изглежда подозрителен. Все повече се убеждаваше обаче, че никой друг освен него не се интересува от романа на Симеон.

* * *

След разговора с онзи мъж отиде в „Тропика” както всеки друг ден. Докато пиеше еспресото си, усети, че онова чувство за изключителност, което беше изпитал още сутринта, не го е напуснало. Напротив, беше се засилило. За сметка на това не беше огладнял – стана му ясно, когато се прибра в апартамента и загледа с чувство на отвращение яхнията, която си беше приготвил преди два дни. Дори мисълта за ежедневната чаша вино, която изпиваше с обяда, не го накара да седне на масата.

Реши да си легне.

От години спеше следобеден сън, но днес не можа да се унесе. Мислите му се въртяха все около Симеон и всички тези книги, които беше натрупал тук, в спалнята си. Когато мястото под матрака и в гардеробите свърши, започна да ги слага в кашони около леглото си.

Не знаеше колко са. Никога не ги беше броил.

Когато се разведе с втората си жена и съвсем логично напусна работата си при баща ù, купи този апартамент в родния си град. На няколко преки от дома, в който бе живял с първата си съпруга. Имаше свободен апартамент и в онзи блок, беше на първия етаж и той дори известно време се изкушаваше от мисълта да се върне точно там. Отказа се.

Реши да е близо, но и далеч.

Донесе тук книгите на Симеон.

Тогава първите му два романа запълниха единствено мястото под матрака. Скоро излезе трета книга – с разкази. Синът му продължаваше да пише, явно доволен от изчерпаните тиражи. Издателите така и не пускаха нови, но пък отпечатваха следващите му книги.

В най-добре заредената книжарница в Средовград отдавна го познаваха, но не му задаваха съвсем логичния въпрос защо поръчва толкова много бройки от една и съща книга. Той обаче се чувстваше длъжен да подмята – взимам ги за подаръци. Разбира се, нямаше на кого да ги подарява. Оставяше по една-две в библиотеките и читалищата на града, а останалите трупаше в спалнята си.

Синът му го беше посетил само веднъж за всичките тези години. Миналия юни. Тогава се държа с него студено и дори арогантно. Той си помисли само за момент дали да не му покаже всички тези книги, но реши, че това нищо няма да промени. Напротив. Симеон трябваше да си мисли, че всичко това, което пише и на което е посветил години, е стигнало до читателите, а не до прашните гардероби на баща му. Че е постигнал всичко сам.

Преди да си тръгне обаче, Симеон се разплака. Тук, на прага на апартамента на баща си, който и двамата знаеха, че синът никога повече няма да прекрачи. Дали не беше усетил нещо?

Нещо от миризмата на хартията на всички тези никога неразтваряни книги, която се беше просмукала навсякъде, дори и в тялото на баща му?

* * *

Малко преди три, убеден, че няма да заспи този следобед, отиде и за втори път в този странен ден пусна телевизора. Първото, което видя, беше празна детска люлка. Някакви жени говореха за търсенето на корените като дълбока човешка потребност.

Сложи два черпака от яхнията в поцинкованата паница, в която претопляше храната си. Включи котлона и след това си сипа чаша вино.

От екрана приказваха за осиновени деца, които искат да се срещнат с истинските си родители. Започна да сменя каналите. Турски и индийски сериали. Документални и игрални филми. Заседание на парламента. По спортните вървяха записи – баскетбол, футбол, бокс, волейбол, голф, тенис, биатлон. Остави биатлона за фон, макар че не обичаше да гледа зимни спортове.

След пет хапки от яхнията се отказа да се храни, изпи само виното. Наля си чаша водка, изключи телевизора и излезе на терасата. Слънцето се опитваше да се подаде зад облаците, беше излязъл вятър, но още бе топло.

Никога не пиеше водка преди шест вечерта. В шест съседът от горния етаж слизаше и сядаха заедно, слагаха си туршия, пиеха и „тропаха глупости”. Това беше любимият израз на съседа му. Всъщност глупостите ги тропаше само оня, докато бащата на Симеон се смееше и отпиваше от чашата си. Така прекарваха времето си до новините в осем, когато съседът си тръгваше.

И тогава, когато слънцето се показа и лъчите хвърлиха отблясъци в чашата му, той разбра всичко. Защо се чувства така през целия този ден. Защо не му се яде. Защо мислите му все го водят към Симеон и защо срещна онзи мъж с инвалидната количка.

Да. Причината можеше да е само една-единствена. Интуицията му никога не го лъжеше.

Отиде при входната врата и я отключи. Никой друг освен него не разполагаше с ключ.

После се върна на терасата.

Затвори очи и последното, което си помисли, беше как ли ще реагира Симеон, ако дойде утре и открие всичко, което се крие в спалнята.

Усмихна се.

Каквото и да почувства синът, бащата винаги го заслужава.

 

Фотокредит: Иван Шишиев

Из романа от разкази на Николай Терзийски "Родиния"
ИК Жанет 45, април 2025
Редактор: Борис Минков
Оформление: Люба Халева
Брой страници: 312
Цена: 11.25 €

Публикува се със съдействието на автора и издателството.

 

Николай Терзийски

Николай Терзийски е роден през 1983 г. в Смолян. Завършва журналистика в СУ "Св. Климент Охридски" през 2005 г., две години по-късно получава магистърска степен от Философския факултет на университета.

През 2014 г. създава интернет блога Терзилъци, в който публикува свои произведения – кратки и средно дълги разкази, хумористични есета, политическа сатира, публицистика, ревюта за книги.

Дебютният му роман „Отлъчване“ излиза на книжния пазар през юни 2017 г., издаден от „Жанет 45“. Избран е от интернет сайта „Аз чета“ за една от десетте най-важни книги, издадени на български език през 2017 година. „Отлъчване“ печели голямата награда в категория проза от Националния конкурс за дебютна литература Южна пролет 2018. Романът попада и в краткия списък на номинациите за наградите „Перото“, за принос към българския литературен контекст. Междувременно разказът на Терзийски „Божествената иглика“ печели първата награда за кратък разказ „Под върха“ 2018.

През март 2019 г. излиза вторият роман на автора, озаглавен „Хроники на неведомото“, издаден отново от „Жанет 45“. Книгата е една от шестте номинирани за „Роман на годината 2020“ - Националната литературна награда на НДФ „13 века България“. Романът има номинация и за Годишните награди на Портал Култура – в раздел „Проза“.

През март 2022 г. излиза третият роман на Николай Терзийски – „Звезди под клепачите“. С тази книга авторът печели националната награда "Христо Г. Данов“ в раздел „Българска художествена литература“ - за принос в националната книжовна култура. Освен това, романът получава номинации за следните награди:
„Перото“, за принос към българския литературен контекст, в категория „проза“;
„Хеликон“ за нова българска художествена проза;
„Роман на годината 2023“ – на Национален дарителски фонд „13 века България“. През 2024 г. книгата излиза в Северна Македония в превод на Виолета Танчева-Златева.

През април 2025 г. излиза четвъртата книга на Николай Терзийски - романът от разкази "Родиния". Книгата попада сред номинираните за наградата „Хеликон“.

 

---

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.