Понякога нещо глупаво е ОК: Разговор с Чарлз Симич

ПРОФИЛИ 

►

Автор: Чард деНиорд

19 януари 2023

Не е песимизъм. Просто всичко е прецакано.

Поезията винаги е котешкият концерт под прозореца на стая, в която се пише официалната версия на реалността.

Лъжата, да си измисляш неща. Това винаги ме е привличало. Харесвам, примерно, Емили Дикинсън и други поети, които наистина са били просто прекрасни лъжци.

Много бързо се отегчавам.

Обичам красиви тетрадки.

Истината е, че всичко, което съм написал в книгите е заради парите. Бях изкушен от парите.

Чарлз Симич

 

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

 
За първи път се запознах с Чарлз Симич през 1994 г. на официална вечеря в чест на специалния брой на „Харвардс Ревю“, посветен на Симич. Бях писал есе за броя със заглавие „Този, който помни обувките си“, което разглеждаше няколко негови стихотворения и затова бях поканен на въпросната вечеря, бяха ме настанили до него. Докато се хранехме, върху бялата покривка се появи и пропълзя малка черна мравка. Симич се прехласна. И двамата се зачудихме дали мравката ще успее да стигне до другия края на масата, когато изневиделица се появи сервитьор и я пропъди от покривката. Симич едва не се разплака. (По-късно научих, че мравките са му любимите насекоми.) За мен се оказа добър урок по състрадание от страна на Симич към малките създания, което Чеслав Милош нарича „огромни особености“. След тази вечеря със Симич поддържахме контакт от време на време, като аз го поканих да чете стихотворения в програмата по изящни изкуства, на която станах един от създателите през 2001 г. Отначало той отказа, заявявайки, че e било „прекалено изтощително“ на едно турне с литературни четения в Европа, но през 2005 се съгласи да участва. Изнесе четене в „Хълмовете“, елегантното имение на Джон Нейс с изглед към езерото Синапи в щата Ню Хемпшир, което колежът „Ню Ингланд“ нае за случая. Оттогава в съзнанието ми остана неизлечимият образ на писателя на фона на езерото и градините зад него.

На 21 ноември интервюирах Симич в платформата „Зуум“ след няколко неуспешни опита да се срещнем в Стафорд, Ню Хемпшир, където живееше. Вече имаше здравословни проблеми, но ме увери, че е достатъчно добре – и няма търпение – да си поговорим. Разговаряхме час и двайсет минути за всичко, от местното сметище до детството му в Белград и Втората световна война. Разказа ми, например, колко „страхотно“ е било да си играеш по белградските улици, дори когато нацистите са бомбардирали града. Докато подготвях интервюто за печат, осъзнах, че никога не е преставал да си играе по онези улици. Какъв гений е бил, ставайки свидетел на ужаса с остроумие, човечност и безпристрастност. Толкова завиждах и се възхищавах на начина, по който трансформираше такива „огромни особености“ като лъжица, скарида, гърди, мравки, „голи дървета през зимата“ и будилник на сметището в мощни синекдохи.

Времето не ни стигна да се наговорим, затова планирахме да продължим разговора си. Но няколко дни по-късно той постъпи в болница и на 10 януари почина в Ню Хемпшир. Не се сещам за друг съвременен поет, който да е пишел с такава елегантна лекота, остроумие и състрадание. Никой не може да го замести и той много ще ни липсва.

Напоследък много ли пишете?

Само това правя.

Новата ви книга носи знаменателното заглавие „Не се вижда земя“. В нея няма ясни намеци за политика или скорошни събития, но пък заглавието явно внушава, че светът е изгубен в океана. Прекалявам ли с тълкуванията си?

Не е песимизъм. Просто всичко е прецакано.

Ето един стих от стихотворението „Това може ли да съм аз“, което е пример за самообезличаващия ви и трагикомичен стил: „Будилник / без стрелки / тиктака силно / на градското сметище.“ Сметището метафора за кабинета ви ли е?

Не е метафора. Сметището е място, където съм прекарвал много време. В началото беше просто малко пространство, пълно с боклук. После стана по-сложно, всичко се сортираше. Но аз си падам по най-старото сметище, където преди страшно много години намерих голям будилник, от старомодните, който си работеше чудесно.

Изглежда поетичната светкавица често ви удря. Налагало ли ви се е да спирате колата, за да запишете нещо?

Веднъж спрях на път I-93 в Ню Хемпшир. Отивах в Бостън на гости. Стоях си отстрани на пътя, но нямах нищо за писане. Мислех си, къде ми е моливът? Огледах се. Появи се един полицай и ми каза нещо от сорта: „Да помогна с нещо?“ Аз се засмях. „Сигурно можете да ми помогнете“, отвърнах. „Но не съм сигурен как точно.“

Даде ли ви молив?

Каза ми: „Трябва да потеглите.“ Но се държа дружелюбно.

Написали сте толкова паметни стихотворения за поезията и за това как се пише поезия, едно от които съдържа дефиницията – „Поезията винаги е котешкият концерт под прозореца на стая, в която се пише официалната версия на реалността.“ Как точно бихте описали този котешки концерт?

Погледнете го по този начин: имам котка, която е на двайсет и пет години. Черна е. Оплаква се. Влиза и се настанява до мен. Още ли си тук? Поезията действително е комична сцена, където човек, където и да е, се преструва, че контролира положението, но всъщност говорещият зависи от милостта на неща, които са изцяло извън неговия контрол. Но той се преструва, че владее положението. Толкова сме заблудени.

Със семейството си емигрирате от Югославия в Ню Йорк през 1954 г., когато сте на шестнайсет. Казвали сте, че Хитлер и Сталин са били туроператорите ви. Въпреки че сте се преместили в друга държава и е трябвало да се адаптирате към нова култура, никога не сте загубвали любовта си към славянските народни приказки и предания. Точно как бихте описали трайното влияние на славянския фолклор върху творчеството ви?

Не бих го определил като постоянна любов към славянския фолклор. Повечето от него наистина е велико нещо, но е предвидимо. Трябва да обясня нещо за мястото, където съм израснал. Белград беше модерен град с кина. Слушаше се джаз, всякакъв вид музика. Съвременна. После дойде войната – 6 април 1941. Бомбите удряха сградите през улицата от дома ми. Пожари. Намерих се от леглото върху пода. Родителите ми бяха в съседната стая. Живеехме в четириетажна сграда. Не зная какво съм направил, но си спомням как майка ми ме взема от пода и бяга по стълбището. По някакъв странен начин този ден е запечатан живо в съзнанието ми. Бягахме надолу по стълбите на блока, четири етажа надолу. После бягахме по някакви улици. Беше война. Падаха бомби. Така започна всичко. Моята война и моят живот.

През цялата война Белград е нападан. Американците го бомбардираха и през 1944 г.

Да. Американците, съюзниците ни ни бомбардираха. Ние ръкопляскахме. Радвахме се, когато улучваха нещо. Беше такава война, че направо бе невъзможно да разбереш какво точно става. Всичко беше страшно объркано – изчезваха хора. В същото време – бидейки деца, не съвсем осъзнавахме колко страшно е всичко – с приятелите ми имахме топка. Откачена работа. Едва по-късно в живота ми, когато събрах две и две, осъзнах колко ужасно е бил този период от живота ми. Майка ми разказваше случката на съседи и роднини, за това какъв идиот е бил синът ù. Беше 9 май 1945. Войната беше приключила. Аз играех на улицата. Винаги играех така. Бягах до четвъртия етаж, единствено за да пия вода и после обратно долу. Него ден радиото гърмеше силно. Имаше много празненства. Всички казваха: „Еха! Войната свърши, войната свърши!“ Всички се събирахме около радиоапаратите. Майка ми ми каза: „Сега вече забавлението ти свърши!“

Ходехте ли на училище?

Не, в това беше цялата прелест. Никакво училище. Спомням си веднъж в Ню Йорк имаше купон, преди много години. Заговорих една полякиня, която беше малко по-голяма от мен – беше израснала във Варшава по време на войната. И тя каза, че е било страхотно. Погледна ме усмихната и каза: „Не ходехме на училище.“

 Печелите Пулицър за книгата си със стихотворения в проза „Светът не свършва“. В едно есе за тези прозаични стихотворения пишете: „Те приличат на проза и се държат като проза, защото, въпреки всичко, те се превръщат в мухоловки за въображението ни.“

И за паметта.

Защо спряхте да пишете стихотворения в проза?

Поезията в проза е нещо, което изпробвах. Винаги съм знаел, че не може да е завинаги. Исках да напиша нещо, което е забавно. Мисля си за всички нас поети в проза – Ръсел Едсън, Джеймс Тейт, Питър Джонсън – всички обичаме да забавляваме читателя и да продължаваме напред, без да знаем как ще свърши това. Започваш нещо и: изненада!

Има ли нещо в прозата в противовес на поезията, което я прави лесна за вас самия?

Лъжата, да си измисляш неща. Това винаги ме е привличало. Харесвам, примерно, Емили Дикинсън и други поети, които наистина са били просто прекрасни лъжци. Които са знаели как да сътворят нещо страшно приятно.

Ако имате възможност да прекарате няколко часа с Емили Дикинсън в салона ù или на разходка из Амхърст, какво бихте искали да я попитате?

Вероятно какво да пия или нещо от сорта. Не зная. Никога не съм смятал, че мога да се сприятеля с такъв човек. Тя е прекалено странна. Би се страхувала от такава разходка, нали разбирате. Страхувала се е от змии.

Бихте ли казали, че поезията ви се ражда от подсъзнанието ви?

Възможно е, но не съм сюрреалист в смисъл, че подсъзнанието ми постоянно подава материал към съзнанието. Не, поезията просто се случва. Поезията е чудо. Сещам се за някои от стиховете, които съм писал през живота си. Казвам си: „Ама това аз ли съм го писал?“ Просто ми е дошло.

Звучи сякаш е почти необяснимо.

Ами необяснимо си е. Особено когато стихотворението не е хубаво, необяснимо е – лошо стихотворение, което става доста хубаво.

Имате ли си тетрадка, в която записвате ваши си анекдоти, историйки, мисли?

Мога да ви покажа тетрадката си. Ще я отворя. Състои се от фрагменти. Чета нещо и ми харесва начинът, по който звучи. Чета за Св. Августин, който не можел да разбере с каква цел Бог е сътворил мухите. Или, примерно, ето една обикновена фраза: „Нещо ми подсказва!“

„Нещо ми подсказва!“ Нещо просто прищраква.

И какво по дяволите! Ето как се раждат късите ми стихотворения.

Сутринта разговарях с Каролайн Форш. Тя праща поздрави и си задаваше въпроса защо пишете такива кратки стихотворения.

Ами много бързо се отегчавам.

Ще ù го кажа.

Веднъж написах нещо, което вече не съществува, слава Богу. Написах стихотворение, което беше дълго около шейсет страници. Беше за Инквизицията. Ужасно, глупаво стихотворение. Звучеше като Езра Паунд. Слава на Бога, че го изхвърлих. Някой можеше да го намери.

Откога имате тетрадката, която ми показахте?

Обичам красиви тетрадки. Тази я имам от гимназията във Франция. Тия тетрадки може да ми служат с месеци и години. Ето някои заглавия: „Нещо малко като това“,  „Отвъд думите“, „Бързай бавно“, „Разлистващи се листа в нощта“, „Да оставиш празно място“ и още, и още.

Освен поезия, през годините сте написали още толкова прекрасна критика, която е публикувана в  The New York Review of Books, както и няколко тома книги. Как съвместявате двете начинания?

Истината е, че всичко, което съм написал в книгите е заради парите. Бях изкушен от парите. А после Боб Силвърс от The New York Review of Books знаеше как да спомене нещо толкова дразнещо ума, че веднага реагирах. Защо иначе бих пишел? Много обичам да пиша проза. Винаги спорех с някого и това беше голямата работа.

Винаги е било много интересно да чета рецензиите и есетата ви точно поради тази причина, защото в творчеството ви просто няма глупости.

Понякога да има нещо глупаво е ОК.

Чард деНиорд

Чард деНиорд е автор на няколко стихосбирки. Той е един от създателите на Тръста и Фондацията „Рут Стоун“, също така е почтен професор по английски език и творческо писане в колежа „Провидънс“. През 2001 г. става един от авторите на магистърската Програмата по поезия в колежа „Ню Ингланд“, където също е програмен директор през 2008. Между 2015 и 2019 е Поет-лауреат на щата Върмонт. Живее в Уестминстър Уест, Върмонт, със съпругата си, художничката Лиз Хоукс деНиорд.

                         
Прочети в оригинал

 

 

---

 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.