Маргарет Атууд за жестоката двойственост на живота, посветен на писането

ПРОФИЛИ В ДИАСКОП

►

Автор: Елън Врана

Изкуството е студ.

Самият акт на писането разделя Аз-а на две. 

Художествените прозрения на една епоха стават клишетата на следващата.

(М. А.)

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

На няколко пресечки от дома ни в Лондон живееше един от най-плодовитите убийци в историята. Не, не Крейс, нито пък Джак Изкормвача…

Лейди Агата Кристи!

Това сладко малко бижу пише – малко стрихнин тук, някоя гарота там – тръгва за следобедния чай, а по петите ù са проснати тела. Не че нещо, но веднъж Агата Кристи сравнява проницателните бленувания на Мис Марпъл с процеса по „събиране на вълна“. Каква невероятна фраза, накара ме да събера няколко валма вълна: писателката и преподавателка Ан Ламот също използва събирането на вълна, за да опише състояние, подобно на бленуване, което позволява на подсъзнателното да предизвиква творчески идеи. Меланхоличната стихосбирка „Събиране на вълна“ на Пати Смит размотава няколко дреболийки в медитативна творба с емоционален експресионизъм.

Всеки писател центрира красноречието си около този прост символ. Съществува една двойственост, присъща на писателската професия: имаме за цел да разпространяваме човечност и съзнание, обаче съществува една когнитивна дистанция, необходима да се понесе безмилостността на писането.

Дороти Бранд отбелязва в класическото си произведение от 1935 г. за психологията на умението да се пише, че „Първата задача на писателя е да държи тези два елемента от природата си в равновесие“ и уверено добавя, че дисоциацията не винаги е психотична.

„Никога няма да срещнете човека, който е написал това.“, обещава канадската романистка Маргарет Атууд (18 ноември 1939) в книгата си „Да се договориш с мъртвите“, базирана върху шестте ù лекции „Емпсън“ в университета в Кембридж през 2000 г.

Каква е връзката между двете същности, които поглъщаме с едно единствено име, това на „писателя“?

Под две имам предвид човекът, който съществува, когато не протича самото писане – този, който разхожда кучето, яде трици за редовен стомах, кара колата на автомивка и т. н. – и другия, този пò в сянка и изцяло по-двусмислен персонаж, който споделя същото тяло и който, когато никой не го наблюдава, поема контрол и извършва същинското писане.

Никога няма да срещнем тази Маргарет Атууд, която пише тези думи, защото за нас тя не съществува. Атууд стои отделно, отстранена. От тази „хладна“ дистанция тя размишлява за живота си, посветен на писането.

Как стана така, че станах писател? Не беше нещо вероятно, което да ми се случи в живота, нито пък беше нещо, което съм избирала, както човек може да избере кариерата на юрист или зъболекар. Просто се случи внезапно през 1956 г., докато пресичах футболното игрище от лекции на път за вкъщи. В ума си съчиних стихотворение, а после го записах и след това писането стана единственото нещо, с което исках да се занимавам.

 „Под всеки вид писане прозира основна структурна постройка.“ Илюстрация: Мария Калман за „Елементите на стила“
 

С чужда помощ Атууд отваря вратата към това какво същество би могъл да бъде писателят.

Чрез литературните списания и също чрез някои от професорите ми… аз открих една тайна врата. Сякаш врата на гол хълм – могила през зимата или мравуняк. Отвън, за неинформирания наблюдател, не се виждаше никакъв живот; но ако откриеш вратата и успееш да се промъкнеш вътре, всичко е в лудешко движение. Имаше цял микрокосмос от трескава литературна дейност, сякаш бе буквално под носа ми.

Но, както го научава Атууд – и постоянно го набляга – писането и това да си писател са различни неща. „Да се договориш с мъртвите“ е автобиография едновременно на човека и на личността.

Всеки може да пробие дупка в някое гробище, но не всеки е гробар. За последното се иска доста повече хъс и постоянство. Поради характера на дейността то също така е дълбоко символична роля… Носиш на раменете си тежестта на проекциите на други хора, страховете, фантазиите, притесненията и суеверията им.

Представляваш това да си смъртен, независимо дали ти харесва или не. Така е с всяка публична роля, вкл. тази на Писателя, с главно П: но както с всяка публична роля, значението на тази роля – нейното емоционално и символично съдържание – се променя и варира с времето.        

За да се поддържа това задължение – дадено на писателите не по тяхно желание – има някой друг, който пише. Атууд размишлява за произтичащото от това притеснение да балансираш двойствеността:

Това, че писателят и публиката може да не се познават един друг, защото творческият акт е разделен във времето от акта на това да го получиш и безкрайната повторяемост на книгата – тези два фактора много допринасят за двусмислената гледна точка на самия писател. Да си писател вече се възприема като да поемеш риска да си невидима част от двойствено действие и вероятно също копие, за което не е съществувал автентичен оригинал.

Самотно, изолиращо и унищожаващо е да държиш част от себе си, отделена от света.

И все пак, дуалността трябва да съществува. „Изкуството е студ“, припомня ни Атууд, като ехо на Т. С. Елиът, който възприема поезията като „да се изоставят емоциите.“

Атууд продължава: „Художествените прозрения на една епоха стават клишетата на следващата."

 Входът на Кралската академия на изкуствата, Лондон. „Представляваш смъртността…“, пише Атууд.

Фотокредит: Margaret Atwood

                         
Прочети в оригинал

Коледен брой на Диаскоп 01-31 декември 2025 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.