Сър Том Стопард: забавен и плодовит драматург с вид на денди, известен с остроумието и красноречието си

OBITUARY

►

Популярна и екзотична личност, Стопард беше известен с външния си вид на денди, с остроумието и красноречието си.

Искам да покажа, че мога да изразявам сериозно мнение, хвърляйки крем карамел по сцената в продължение на час-два.

(Т.С.)

29 ноември 2025, „Таймс“

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

 

С буйна коса като на Джим Морисън и нацупените устни на Мик Джагър, Том Стопард прилича повече на мрачна рок звезда, отколкото на един от най-аплодираните от критиците и комерсиално популярни драматурзи във Великобритания.

Макар че става известен във времена на подем в театъра, когато Джон Озбърн, Арнолд Уескър и Харолд Пинтър пишат някои от най-добрите си творби, а поколението на Дейвид Хеър и Дейвид Едгар едва изгрява, творчеството на Стопард и идеите му са изключително лични и много се отличават.

И точно колкото всеки културен човек повече или по-малко знае какво се има предвид под „по Пинтър-ски“, така и прилагателното Стопард-ски навлиза в езика като обозначение за остроумие, блестящи езикови умения и зашеметяващо красноречие.

Вплитащо множество времеви линии и визуален хумор, творчеството на Том Стопард като цяло е оптимистично и добронамерено във време, когато останалите автори изследват мизерията, деградацията, тишината и беззаконието. „Искам да покажа, че мога да изразявам сериозно мнение, хвърляйки крем карамел по сцената в продължение на час-два“, обяснява той.

Стопард рядко се цели в реализма, най-малко суровия. Театърът му е място за карнавал, където се случва необичайното и идеите се довеждат до абсурдни логически крайности; имал е чудната способност да съчетава разнородни елементи под зашеметяваща повърхност.

В ранните години от кариера си го критикуват след огромния успех на „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ и „Скачачи“ заради това, че не успява да изобрази убедително човешки характери  и липсата на социално съзнание. Отговорът му към критиката е, че голяма част от диалозите му са „чисто и просто неща, които подхвърлям на самия себе си като при пинг-понг“.

“Пиша художествена литература, защото е начин да изказвам твърдения, от които мога да се отрека“, казва той, както и: „пиша пиеси, защото диалогът е най-уважителният начин да си противореча“.

Ранните му години са забавни и продуктивни, но с напредване на възрастта част от него е решена да пише за по-мрачни теми и да изследва какво действително мисли и чувства. Истински се интересува от съвременния живот, но повече от интелектуалните, отколкото социалните му проявления.

От своя страна Стопард си дава вид, че е безразличен към голямата си известност. През 2010, когато го питат какво според него означава „по Стопард-ски“, той отговоря: „просто пореден нещастен, безпомощен, глупав епизод в живота ми, причинен от собствената ми забрава или некомпетентност“.

Роден е с името Томас Щрауслер през 1937 г., по-малкият син на Ойген (лекар на работа в обувната фабрика „Бата“) и Марта в Злин, Чехословакия. Екзотичното му произношение в артикулацията на „р“-то издава произхода му от Бохемия. За да избяга от нацистите, семейството емигрира в Сингапур, когато Томас е на две години. Но през 1942 отново е под заплаха – този път от японска инвазия. Майка му отвежда него и брат му Петер в Индия, а бащата остава и е убит в бомбардировка по време на японското нападение. Марта рядко говори за тези събития и чак след години Стопард открива, че семейството му е с еврейски произход и че повечето от роднините му, вкл. четиримата му баби и дядовци, са загинали в лагерите на смъртта – откритие, за което размишлява в пиесата си „Леополдщат“.

След войната майка му се омъжва за офицера от британската армия майор Кенет Стопард, който, според Том, „заедно със Сесил Роудс вярва, че да си роден англичанин е все едно да спечелиш първа награда от лотарията на живота“. Марта се връща в Англия с двамата си сина, които приемат фамилията на втория си баща. Том учи в интернати в Нотингамшир и Йоркшир и мрази втория – „Поклингтън“.

Напуска училище на 17, за да работи като репортер в „Уестърн Дейли Прес“. Четири години по-късно се мести във вечерния вестник „Бристол уърлд“, където остава до 1960. Казва, че през този период е работил като единствения моторизиран кореспондент, който не може да шофира. „Пишех отзиви за тапицерии“, казва Стопард. Изявява се и като второразреден театрален критик.

Продължава да работи като журналист на свободна практика, когато първата му пиеса „Разходка по водата“ е поставена за телевизионния екран. След това се посвещава изцяло на писането, което до известна степен означава да живее в недоимък – макар и не без известна екстравагантност – до 1967, когато късметът му се усмихва с популярността на „Розенкранц и Гилденстерн“. Премиерата на пиесата през 1966 е направена от театрална група в Оксфордския университет като част от съпътстващата програма на фестивала в Единбург и след положителна рецензия Кенет Тинън навреме я селектира за Националния театър в „Олд Вик“, където остава в репертоара в продължение на четири години. Поставят я на „Бродуей“ и е преведена в цял свят.

Задачата при превода трябва да е затруднена заради зависимостта на произведението от разпознаването на репликите на Шекспир. Пиесата е един вид задкулисният „Хамлет“, в която главните герои играят второстепенни роли, а второстепенните главни, откривайки, както е в трагедията, че светът им се преобръща изоснови. Друга умна идея е как Стопард идентифицира „В очакване на Годо“ на Самюел Бекет като „Хамлет“ на 20 век. Диалогът на Розенкранц и Гилденстерн е комичен поглед на този между Владимир и Естрагон в „В очакване на Годо“, което е било театралното откровение на предното десетилетие; точно както тези анти-герои се асимилират от Стопард, такива са енигматичният Принц и уклоничавият г-н Годо.

Бекет никога не е гледал, нито чел пиесата на Стопард, но следващото хубаво нещо е доброжелателната телеграма от друг драматург, Харолд Пинтър. Подписана е „ПИНТА“, а Стопард си спомня: „Помислих си, че по някакъв странен начин е свързана с Борда по маркетинг за млякото.“
 

Том Стопард през 1968

През 1968 „Разходка по водата“ е адаптирана за сцената под името „Влиза свободен човек“, второстепенна пиеса, а „Истинският инспектор Хаунд“ дебютира в театър „Крайтириън“ в Уест Енд. „Инспектор Хаунд“ е умела сатира на традиционна криминална история за убийство, в което се забъркват двама критици. Стопард се подиграва с механиката на жанра: г-жа Дръдж отговаря по телефона, докато бърше праха, с прекалено информативните думи: „Ало, гостната в резиденцията на лейди Мълдуун сутринта рано напролет.“

Три години по-късно едноактната пиеса „След Магрит“ показва таланта на Стопард в играта на думи и брилянтен сюрреализъм, но и безгрешно логично изграждане на сюжета. Това достига връхната си точка през 1972 г. в „Скачачи“, пиеса за морален философ, който се бори да покаже, че съществуват обективни ценности, докато съпругата му, звезда в музикалната комедия, претърпява нервен срив, а университетът, в който той работи, се превръща в нещо като интелектуална гимназия.
Поради съвсем очевидни причини в един момент от пиесата философът отваря входната врата на полицай, докато лицето му е покрито с пяна за бръснене и държи костенурка, и изрича: „Извинете, очаквах да е психиатъра.“

 Даяна Риг като Доти в „Скачачи“ в театър „Олд Вик“ през 1973

„Скачачи“ жъне огромен успех, понеже едновременно е забавна и интелектуална. В безгрижния стил на Стопард тя разглежда важен въпрос, а авторовите симпатии очевидно са към зациклилия философ, но третирането на проблема е шеговито и закачливо, дори когато Стопард осъжда несериозността на модерната академична среда. Като повечето му творби, пиесата е нещо като упражнение. Много често репликите на драматурга са измислени с цел да имат очевиден, но мигновен ефект: примерно, в „Розенкранц и Гилденстерн“ Розенкранц лениво размишлява върху растежа на ноктите след смъртта, единствено като подсказка за потрисащо театралната реплика: „Пръстите на краката, от друга страна, никога не порастват дори с милиметър.“

Помежду най-известните си и успешни пиеси Стопард пише едноактни, сценарии за радио и телевизия (вкл. версия на „Трима души в една лодка“ с Майкъл Палин в главната роля), филмови сценарии (вкл. за „Човешкият фактор“ на Греъм Грийн и „Империя на слънцето“ на Дж. Г. Балард), както и преводи и адаптации на Федерико Гарсия Лорка, Артур Шницлер, Антон Чехов. Стопард също така допринася анонимно за сценариите на Стивън Спилбърг, които са му изпратени лично. Някои от тях са като важни части от занаятчийската работа на сценариста, но всички съдържат запомнящи се много смешни реплики.

Следващата пиеса на Том Стопард за театралната сцена е „Травестии“ (1975), в която Ленин, дадаистът Тристан Цара и Джеймс Джойс се срещат в Цюрих по време на Първата световна война и участват в поставянето на пиесата „Колко е важно да бъдеш сериозен“. Отново Стопард е подтикнат и вдъхновен да пише от класическо произведение, вече познато на публиката, около което разиграва вариациите и интелектуалните си игри.

В „Хамлет на Дог“ и „Макбет на Кахут  (1979) Стопард също използва тази техника, като развива идеите си (този път от Витгенщайн, за природата на езика) около лесно разпознаваема рамка. Когато пробва да направи нещо свободно и извън традиционното, както в „Мръсно бельо и новооткрита земя“ (1976) или „Нощ и ден“ (1978), резултатите не са толкова добри. През 1988 г. Стопард признава, че част от вълнението и екзалтацията на театъра се е изпарило, заявявайки: „Когато започнах, пишех дадена пиеса, защото исках да съм драматург. Сега пиша, защото съм драматург.“ До този момент е един от най-успешните световни драматурзи, а през 1979 става „лорд“ на Айвър Гроув, къща в паладиански стил в графство Бъкингамшир.

През същата година написва също „Всеки порядъчен момък се нуждае от подкрепа“ – пиеса с цял оркестър на сцената, като музиката е на Андре Превин. Тази забележителна пиеса-хибрид се занимава с тежкото положение на политическите затворници в Съветския съюз и представя здравомислещ мъж, който е затворен в психиатрична клиника, защото е казал, че здравомислещи мъже се затварят в такива клиники. Пиесата е от вида нескончаема главоблъсканица, който винаги е бил силата на Стопард, но този път комедията е горчива, защото неотменимата истина е така трагична.

 
С Тревър Нън вдясно и композитора Андре Превин, SHUTTERSTOCK EDITORIAL

Стопард вече е изчерпал възможностите на пародията и значителното му по обем творчество доста намалява темпото си, като може би действително добра нова пиеса се появява на всеки десет години. Един отговор на проблема му със зависимостта е да адаптира малко познати чуждестранни творби. „Неоткрита страна“ (1979) е написана от Артур Шницлер; “На шумната веселба“ (1981), играна в Националния театър с Фелисити Кендъл в главната роля, е изключително смешна, с бързо течащо действие, версия на комедия от Йохан Нестрой. „Грубо пресичане“, играна отново в Националния театър през 1984 г., е адаптирана от Ференц Молнар и се разказва за написването на бродуейски мюзикъл, поставен на борда на кораб от композитор и двете му звезди, докато плават за Ню Йорк. Пиесата е всъщност самият Стопард в стихията си „без никаква грижа“.

Най-значимите му пиеси от 1980те и 1990те са „Истинското нещо“, „Аркадия“ и „Изобретението на любовта“. Заглавието на „Истинското нещо“ (1982) се отнася до искреността или липсата на такава в изкуството и любовта, но също така съдържа защита на езика, използван добре, което може да се възприеме като атака към употребата на откровена пропаганда в театъра от някои от по-радикалните съвременници на Том Стопард.

Дали самата пиеса е била истинското нещо или просто разказ за изневяра в театралните среди, с характерния пародиен език на Стопард, прикриващ някои доста банални сравнения, е трудно да се определи.

Реалността му се покланя скоро след това, когато Стопард и обичайната му актриса в главните роли, Кендъл, напускат съпрузите си и стават двойка в живота. По-късно той ще я опише като своята муза.

Кендъл играе успешно в „На шумната веселба“, „Скачачи“, „Аркадия“ и „Индийско мастило“ (което черпи от ранните ѝ години в Индия) в Националния театър в Уест Енд.

 
Кендъл и Стопард на връчването на наградите за театър на в. „Ивнинг стандарт“ през 1993 , REX FEATURES

Пиесата „Аркадия“ (1993) е класическият Том Стопард: история за любов и литература, философия и съвпадение. Варираща от времето на Байрон до това на теорията за хаоса, тя обединява напрежението на „Документите Асперн“ с вълнението на най-спекулативната съвременна наука. „Това е възможно най-доброто време за живеене“, заявява един от героите в настоящето, „когато почти всичко, което си мислел, че знаеш, е погрешно.“ Подобно на героите си, Стопард танцува радостно на това, което по-низши умове биха възприели за страховита възможност. За него безкрайните превратности на живота са повод за празнуване.

 
Бил Най и Кендъл в „Аркадия“ в Националния театър, ALAMY

 “Изобретяването на любовта” (1997) е далеч по-мрачно произведение: представя поета и учен А. Е. Хаусман като класицист, който може би не успява да се възползва от моментната ситуация и да се реализира. Стопард отново си е направил авторското проучване и го трансформира в нещо много по-забележително от просто критична биография. С действие, развиващо се на бреговете на реките Изида (частта от Темза, която тече в Оксфорд) и Стикс, в пиесата случайно се появяват по най-игривия начин, типичен за Стопард, Оскар Уайлд, Бенджамин Джоует и Франк Харис; но постановката е доста скучна. Има патос и безстрастни реплики за това колко е важна истината, представленията са продадени, но вероятно публиката е напускала театъра, след като е научила повече от необходимото по въпроса как се редактира поезията на древния Рим.

Вниманието на Стопард към английския език има нещо общо с това на Хаусман към латинския. Английският не му е майчин – той говори единствено чешки, преди на петгодишна възраст да започне да учи английски в училище в Индия– и сякаш по-скоро изследва езика, отколкото просто да го използва. От всичките му интереси, от крикета до математиката, приумиците на езика е най-поглъщащият вниманието му.

Помежду работата за театралната сцена Стопард продължава да пише сценарии за киното и през 1998 печели „Оскар“ за филма „Влюбеният Шекспир“, остроумна и забавна творба, в която младият Уил (Джоузеф Файнс) се влюбва във Виола (Гуинет Полтроу), дъщеря на богат търговец. 
Стопард пише сценария заедно с американеца Марк Норман, автор на филмови сценарии, който още през 1980те има идея за филма. Проектът за сценарий на Норман не е особено впечатляващ и наемат Стопард да го подобри.

 Марк Норман и Том Стопард, HECTOR MATA / AFP

През 2002 г. излиза най-амбициозното му сценично произведение до момента: „Брегът на Утопия“, дълга трилогия за руските изгнаници-романтици през 19ти век Александър Херцен, Иван Тургенев и Михаил Бакунин, техните интелектуални и лични занимания и преживявания. Режисирана от Тревър Нън в Националния театър, пиесата е приета със смесени чувства, като дори критиците с положителни рецензии я намират недостатъчно успешна и съвършена. Пет години по-късно тя се играе отново в „Линкълн Център“ в Ню Йорк – приета е доста добре и печели седем театрални награди „Тони“.

През 2006 г. Кралският национален театър  отправя молба към Том Стопард да напише пиеса по повод 50та годишнина на Английската театрална компания. Тъй като преди това не е работил за театъра, Стопард е противоречив избор, но пиесата му „Рок’н’рол“ е достатъчно добра, за да спечели противниците. В нея отчасти се разказва за това как чешка рок група успява да предизвика автократичния режим чрез музика, но пиесата представлява също и по-широк дискурс за свободата, както във Великобритания, така и в комунистическата източна Европа.

В лондонския театър „Дюк ъв Йорк“ през 2009, REX FEATURES

Стопард работи почти три години върху добре приетата телевизионна адаптация на „Краят на парада“ на Форд Мадокс Форд, но изглежда отново изпада в писателски блокаж до 2015, когато пише „Трудният проблем“, първият му сценарий от девет години. Художественият критик във в. „Гардиан“ смята, че драматургът страда от „информационно претоварване“, а „Телеграф“ обявява сценария за „огромно разочарование“. Ако Стопард се безпокои от това, то го скрива добре под привидна непринуденост. Когато го питат дали му е трудно да говори за това над какво работи в момента, той казва: „В никакъв случай. Когато ми хрумне някоя идея, обикновено се вълнувам толкова, че казвам на всички, дори на тези, които нямат интерес да научат за нея.“

Четири години по-късно се съобщава, че е написал нова пиеса – „Леополдщат“, чието действие се развива в еврейския квартал във Виена през 1899 г. – Стопард я нарича най-личната си пиеса. Кулминацията в нея е през 1955, когато еврейско момче, доведено да живее в Англия, се изправя пред факта на семейния си произход – всичките му роднини са избити в Европа.

Единственият роман на Том Стопард е „Лорд Малкуист и г-н Муун“ (1966). Авторът казва, че го е написал за два дни.
Стопард печели изключително много театрални награди, удостоен е с Ордена на Британската империя през 1978, посветен е в рицарско звание през 1997 и получава Орден за заслуги през 2000. Неколкократно изнася академични лекции, но те представляват главно закачки и прозрения за собствената му работа на драматург, отколкото откровения за други писатели.

Първата съпруга на Том Стопард е Джос Ингъл (1965-72), а втората Мириам Мур-Робинсън (1972-92) – телевизионна водеща и активист против тютюнопушенето (Стопард е заклет пушач). От всеки брак драматургът има по двама сина. Оливър е пощенски служител в Норфолк, след като заменя докторантурата си по физика за по-обикновен живот; Барнаби има ресторант в Лондон; Ед е успешен актьор в шекспирови пиеси, а Уил менажира съпругата си, известната цигуларка Линзи Стопард. По време на брака си с д-р Мириам Стопард, както е по-известна, драматургът се впуска във връзка с Кендъл. Тя приключва през 1998 г. и 16 години по-късно той сключва брак с телевизионната продуцентка и наследница Сабрина Гинес, известна на младини с високия си произход, когато е излизала с принц Чарлз. Като семейство със Стопард живеят в Дорсет.

 Сабрина Гинес и Том Стопард на наградите „Тони“ през 2023, DOMINIK BINDL/GETTY IMAGES

Стопард винаги е твърдял, че не се занимава достатъчно с политика, за да може да се определи точно като позиция, вляво или вдясно, но с Маргарет Тачър имат слабост един към друг и веднъж драматургът присъства на литературна вечеря, организира в нейна чест. За политическите си разбирания споделя, че чувства известно стеснение. Това не го спира да стане един от основателите на политическото списание „Гледна точка“ през 2008 г., както и липсата му на университетско образование не го спира да стане гост-професор в театъра в Оксфорд през 2017.

Том Стопард няма търпение да се махне от училищното образование на 17 годишна възраст. „Отне ми дълги години да разбера, че съм пропуснал нещо.“, казва той. „Започнах да изпитвам известно съжаление за това. Вероятно съществуват аспекти в живота на самоукия човек, които компенсират. Нещото, което трябва да се разбере, е, че като драматург можеш да „покриеш“ доста области, без да можеш да се конкурираш с експерт в която и да е от тях.“

Чувство за несигурност и тенденция към подценяване могат да обяснят нежеланието у Стопард да улесни потомството, като си води дневник или слага в ред документацията си. „Пазя някои писма“, споделя той. „Имам няколко от Лорънс Оливие и едно от Джон Стайнбек, но останалото в живота ми го унищожавам и продължавам напред.“
И вероятно някакво чувство за несигурност, или поне притеснение да не го вземат за интелектуален самозванец, може да обяснят това, което самият той нарича евтина страна – склонността му към евтини шеги: „Дните на дигиталния часовник са преброени,“ както казва един от героите му, или „ако Бетовен беше загинал в самолетна катастрофа на 22, историята на музиката щеше да е различна. Както и историята на авиацията, разбира се.“

Чувството му за хумор се простира дори до собствения му некролог. Попитан на късна възраст как си представя първия ред от некролога си, Стопард отговаря: „Том Стопард, баща на Ед Стопард, почина.“

Сър Том Стопард, носител на орден и рицар, е роден на 3 юли 1947 г. За смъртта му на 88 бе съобщено на 29 ноември 2025.

 

Заглавно изображение: Том Стопард на 57 през 1994, BRIDGEMAN IMAGES

 

Прочети в оригинал

 

---

 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.