Колъм Тойбин: Защо основах издателство, за да публикувам нобеловия лауреат Ласло Краснахоркаи

ПРОФИЛИ В ДИАСКОП

►

Преди две десетилетия ирландският романист Колъм Тойбин открива унгарския писател и е поразен от словесната пиротехника на разказвач, който разрушава правилата.

Превод от английски език: Юлияна Тодорова
 
  
Онази Коледа – беше преди почти двайсет години – се завърнах от Америка с новини. Моят приятел Медин ми беше препоръчал две книги на унгарския романист Ласло Краснахоркаи, едната със заглавие „Война и война“, а другата - „Меланхолия на съпротивата“. Вече бяхме гледали някои от филмите на Бела Тар, чийто сценарии бяха писани от Краснахоркаи. Чувството на бавна, тлееща заплаха във филма „Веркмайстерови хармонии“, базиран върху „Меланхолия на съпротивата“,  липсата на лесна психология и явният мотив във филма, камерата се движи като котка – всичко това го правеше вълнуващ, но не колкото двата романа.

Забелязах, че Краснахоркаи обича криволичещите изречения, изпълненото с риск действие, леката паника, водеща към разтърсващ страх, изпитван от героите му – всичко това, последвано, параграф след параграф, от колебливи прозрения и още причини за тъга или безпокойство; и след това, просто с по една запетайка помежду, иронични (и дори комични) реакции на онова, което се поражда в ума. Тези невероятни изречения бяха преведени от поета Джордж Сиртес с много ритмична енергия.

Краснахоркаи – който тази седмица беше удостоен с Нобеловата награда за литература – се занимава с границите, с това, което може да се случи, ако езикът се тласка по-далеч отколкото собствените му правила за благоприличие могат да предположат. Или какво може да се случи, ако самото съзнание се представи като безкрайно в своите системи и способно да се удвои и подхрани от само себе си, преди да се придвижи отново напред. Или какво може да се случи, ако познанието, или действието, паметта, гласът – всички поотделно са неспособни да бъдат опитомени лесно от наратива. Поради тази причина той, като разказвач, е запленен от екстремното, от възможността за апокалипсис.

Би било грешка да се чете заплахата в творчеството му като политическа или идваща от никъде. Въображението му се храни от истински страх и истинско насилие; той има начин да накара страха и насилието да изглеждат дори по-реални и съществуващи, обаче, като ги премахва от познатия контекст. Поставя ги в мрачен контекст по свой избор. Така се приближава към Кафка, също и към Бекет, но не е близо до нито един от двамата в интереса и удоволствието си от словесната пиротехника.

През 2006 г., когато се завърнах у дома много ентусиазиран от творчеството му, той все още нямаше издател във Великобритания. Бях чел книгите в американски издания, публикувани от New Directions. Мнението в Лондон беше, че е прекалено труден; никой издател не би могъл да поеме риска. В отговор на това заедно с литературния агент Питър Строс основахме Tuskar Rock Press, което, използвайки Profile Books като издателството-майка, има за цел да публикува писатели, които са били пренебрегнати от други британски издателства.

Вече сдобили се с правата върху книгите на Краснахоркай, задачата ни беше да го направим по-известен. Когато той се появи на Фестивала на книгата в Единбург през 2011 г., видях, че бутаме отворена врата. Публиката беше от сериозни млади читатели, почитатели на филмите на Тар, които вече бяха чели тези романи. Трябваше само да намерим още като тях.

Като човек Краснахоркаи е вглъбен, почти свенлив, говори тихо, изключително учтив. Не е приказлив, нито общителен. Затова, когато се подготвях да го интервюирам на форума Отзиви за книги в Лондон през 2012 г., се чудих как ще отговори на въпроси за произхода му и корените на творческото му вдъхновение.

Отговорът е не добре. Или може би отговорът е, че има нещо ненаред с един от въпросите.

В ретроспекция виждам, че той действително каза някои интересни неща. Например, за романа си „Сатанинско танго“: „Трябваше да напиша само тази книга и нищо повече. Човек се опитва да напише само една книга и да сложи всичко, което иска да каже, само в една книга.“

Преди 1989 г. той казва: „Унгария е една абсолютно нереална, луда страна. Абнормална и непоносима. След 1989 тя стана нормална и непоносима.“ В онази, която той нарича „Старата Унгария“, имаше „много голяма мъка – настроението беше невероятно тъжно и безнадеждно“.

Той не се тревожеше за това да намери читатели. „Повечето от нас имаме от нужда само от десет, може би шест в лош ден.“

Проблемът се появи, когато го попитах за Господ, за това какво е да пишеш роман, който надхвърля светското, надхвърля националното или крайното и достига до по-голямо пространство. „Хм“, каза той. И после повтори: „Хм“. Комичният му момент не можеше да е пò на място. Погледна ме тъжно и каза: „Въпросът е чудесен, но не бих могъл да отговоря. Прекалено е труден за мен. Не съм толкова умен.“

Наложи се Сиртес, който се присъедини към него на подиума, да се справи със задачата: „Познавам този свят повече, но това е въображаем свят – въображаем свят, който търси ред. Героите не търсят Бог, а своето собствено място."

Когато стана време за въпроси от публиката, Краснахоркаи изглеждаше облекчен. И тогава сключи ръце, погледна към тавана, полу-шаман, полу-срамежлив шоумен и, сякаш молейки се за избавление, каза, че се радва да отговори на въпросите: „Само ви умолявам, не ме питайте нищо за Бог.“

10 октомври 2025

Фотокредит: Карлос Алварес, „Замислен, почти срамежлив“ … унгарският писател Ласло Краснахоркаи, заснет в Мадрид през 2018 г.

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.