Уилям Бойл: Магия срещу смъртта

Авторитетна нова биография на Франк Станфорд документира един поет, обсебен от смъртта и склонен към изневяра.

28 юли 2025

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

През лятото на 2008 напуснах Ню Йорк, за да се преместя в Оксфорд, щата Мисисипи. Преследвах нещо. Исках да уча писане при Бари Хана и Том Франк в Университета на Мисисипи. Романистът Лари Браун от Оксфорд, който беше починал четири години преди това, беше любимият ми писател. Също така бях попаднал под безгрижния омагьосващ чар на кънтри блус музиканти като Р. Л. Бърнсайд, Джуниър Кимбро и Т-Модел Форд. През първите ми месеци в града, докато ходех на занятия при Хана и препрочитах Браун и Уилям Фокнър през призмата на местата, които сега виждах всекидневно, се запознах с творчеството на един поет от Арканзас, който беше починал през 1978 г.: Франк Станфорд. Сякаш творбите му бяха във въздуха на стария Оксфорд, но по онова време можех да намеря единствено „Светлината, която виждат мъртвите: избрани стихотворения от Франк Станфорд” (1991) и епопеята му „Бойното поле, където луната казва „Обичам те“ (1978, преиздадена през 2000) – бях потънал и в двете. Станфорд бързо се превърна в любимия ми поет. Няколко години по-късно се развълнувах от почти едновременното издаване на „Ами това: избрани стихотворения на Франк Станфорд” (2015), за мен най-важната книга за десетилетието и „Скрита вода“ (2015), ценни малки подробности и материали от архивите на поета.

Що се отнася до биографичните факти, Станфорд все така си оставаше мистерия – въпреки че стихотворенията му са пълни с автобиографичност. Знаех, че се е самоубил на 29 години във Фейетвил през юни 1978. Знаех и за връзката му със С. Д. Райт, която започва в средата на 1979те, когато тя е студентка по изящни изкуства в Университета на Арканзас. Знаех, че Лусинда Уилямс, една от любимите ми изпълнителки и текстописци, е написала „Пинеола“, вълнуваща елегия от албума ù „Милият стар свят“, за него. Знаех също, че има стипендия на негово име, но не очаквах, че някога ще се сдобием с огромна – в случая повече от 600 страници, биография. Новината за творбата на историка Джеймс Макуилямс „Животът и поезията на Франк Станфорд“ (University of Arkansas Press, 2025) наистина ме изненада.

Макуилямс започва с края: последните дни на Станфорд в Ню Орлийнс, които водят към финалното фатално действие. Началото на книгата е в момент, когато тъкмо е написал нещо любопитно на стената в банята на поета Ралф Адамо: „Какво търси Франк?“ След това закусва с писателката Елън Гилкрайст, нещо като негов патрон, преди поетесата и фотограф Кей Дювърнет (с която има връзка, докато е в Ню Орлийнс) да го откара на летището. Обратно във Фейетвил се скарва със съпругата си Джини Крауч Станфорд и С. Д. Райт, и с двете има сложни взаимоотношения, като ги държи далеч една от друга чрез многобройни тайни и лъжи. В този момент на Станфорд му се носи славата на поет, заедно с Райт са основали издателството „Lost Roads Press“. Но все още работи като геодезист, за да си плаща сметките. Притискат го дългове. Изневерил е на Джини и Райт по ужасен драматичен начин. От гледна точка на разказа всичко това е завладяващо и въвежда някои от темите – смърт, изневяра, обсебване – които съставляват живота на Станфорд.

След това Макуилямс проследява ранните години на поета. Първата глава започва така: „Поетът беше южняк, необикновен и разорен от ден първи.“ Станфорд е осиновен от Дороти Гилбърт Олтър в Райтън, щата Мисисипи, в деня на раждането му: 1 август 1948. Тя има магазин от веригата „Файърстоун“ – продава гуми и планира да отгледа Франк в собствената си къща в Грийнвил, Мисисипи. В края на 1951 започва връзка с инженера по диги Албърт Франклин Станфорд, „джентълмен от Мемфис“, по-възрастен от нея с 27 години. Сключват брак и Албърт осиновява Франк и по-малката му сестричка Рут. Детството им преминава между състоятелно съществуване в Мемфис и лета в лагерите в Арканзас и делтата на Мисисипи, за които Албърт отговаря като инженер по дигите.

Летата в тези лагери са важни за творчеството на Станфорд и играят съществена роля в „Бойното поле, където луната казва „Обичам те“, която Макулиямс посочва като „най-определящото литературно постижение“ на поета: на никой човек на изкуството, особено толкова продуктивен и всеобхватен като Станфорд, не трябва да се описва творчеството според едно единствено произведение. Но тъй като то е толкова обемно и епично, толкова заредено със смисъл, показателно и автобиографично – „Бойното поле“ – поема, върху която е работил почти през половината си живот, несъмнено може да се нарече най-значимото в кариерата на Франк Станфорд.

Трудно е да се опише накратко „Бойното поле“, красива и мрачна епопея от 15 283 свободни стихa. Разказвачът е 12-годишният ясновидец Франсис Гилдарт (алтер его на Станфорд), който „блуждае във въображаеми места в многообразна мелодия от звуци“, пише Макуилямс. Това е поема на юга и за юга, в която преобладава темата за расите и класите, фокусирана върху онова, което Макулиямс нарича „непоколебимото внимание [на  Станфорд] към гласовете на отритнатите“.  Той посочва три стиха, които служат като обединителен зов: „Призовавам / хората, които са пропаднали,“ „Помощта винаги е по-добра от на онези с папийонките,“ и „Зова отритнатите.“  Що се отнася до стила и тона, Макуилямс обяснява, че „поемата изобилства с езика на Северно Мисисипи, в който има всичко: от тона на Шекспир до кратки селски изрази, грубия жаргон на опасните лагери за строеж и поддръжка на диги и стандартните задявки на масите.“

С. Д. Райт посочва литературните влияния върху Станфорд:

„Беоулф“, Чосър, рицарски романи, метафизични автори, английските романтици, френски и испански сюрреалисти, Бушидо и моралът на древната японска военна класа, Уитман, Библията, европейските кинорежисьори, джаз музиканти и „всеки, който е говорил с него или е казвал нещо“. През 2012 в едно интервю Стийв Стърн описва „Бойното поле“ като „велика южняшка готическа къща за забавления, озарена от светкавица.“

Станфорд започва да оформя отличителния си стил отрано. Постъпва в Академията „Субиако“, католически интернат в Субиако, щата Арканзас, където се сприятелява с монаси и се хвърля да пише поезия, основава и клуб по джудо. След това се записва в Университета на Арканзас във Фейетвил, където е студент-вундеркинд, следващ поезия. Създава си име, когато пробива в малки литературни списания из страната.

От самото начало връзките му с жени са сложни; харесва му да води разнообразен живот, модел, който повтаря и в зрелите си години. Многобройните му приятелки и две съпруги го обичат заради грижата и страстта му, а и защото искрено ги подкрепя в изкуството, което създават. Но чувствата им към него са помрачени от неговата нелоялност и импулсивност. Първата му съпруга Линда Менсин е политически ангажирана и следва социология, като посещава летни курсове в Университета в Арканзас, когато се запознават през 1969 г. Шерил Кембъл, музикантка от Мисури, която е следвала в колеж във Фейетвил и след време се връща за ново начало, среща Станфорд на купон през януари 1971. Водейки двойнствен живот, за известно време той някак поддържа взаимоотношения и с двете жени, като поделя времето си между това да  пребивава с Линда в дома ù в Маунт Секвоя и настанява Шерил в писателското си студио. Сключва брак с Линда през август 1971 (дни преди сватбата се запилява с Шерил в Юрека Спрингс). И двете забременяват от него – плаща аборта на Линда, а в последствие Шерил помята. Макуилямс пише: „Злокобно предвещавайки поведение занапред, Франк поддържа сериозни конфликтни взаимоотношения и с двете жени и, едновременно с това, еднократни сексуални връзки с други.“ Шерил е тази, която впоследствие напуска Арканзас и с която той по-късно възобновява контакт в Ню Йорк, където любовният пламък бързо се възобновява. Докато е там, той пак преследва други жени, вкл. съпругата на танцьор, който е собственик на къщата, която наемат със Шерил на остров Стейтън. Също и с една шотландка на име Деидре, която работи в Музея за съвременно изкуство.

Най-дълбоките му връзки са с втората му съпруга, художничката и фотографка Джини Крауч Станфорд, с която живее спокойно няколко години в сравнителна изолация в Роджърс, щата Арканзас. Грижи се за градината, всеки подкрепя изкуството на другия. Така е после и със С. Д. Райт. Да балансира в поддържането на връзка с Джини и Райт обсебва втората част от живота на Станфорд – точно както го е правил с Линда и Шерил, той лъже всяка за другата. На Джини казва, че Райт е лесбийка и двамата просто работят заедно в издателството Lost Roads, а на Райт обяснява, че бракът му с Джини – която по това време живее в семейната ферма в Либерал, щата Мисури – е просто по сметка. Едва в седмиците преди смъртта на Франк двете жени се срещат и започват да разплитат лъжите му, като накрая се сприятеляват.

 
Станфорд и С. Д. Райт с печатната преса, която Станфорд закупува през 1977. Снимка: Музей за история на Озарк.

Освен с тези интимни връзки, биографията на Макуилямс изобилства с голям брой хора на изкуството, поети и мечтатели. Централна фигура е Ърв Броутън, дългогодишен издател и съмишленик на Станфорд за „Не беше сън: беше потоп“ (1974) –  амбициозен 25-минутен филм с „див звук“ и „образи ала Жан Кокто“, в който поетът интервюира приятели, които са вдъхновили литературните му герои. (Станфорд е киноман, дълбоко повлиян от творчеството на Кокто, Пиер Паоло Пазолини и Бернардо Бертолучи.) Той също така се запознава с Алън Гинсбърг, който посещава Фейетвил с Питър Орловски през май 1969, докато Франк е част от магистърския семинар на Джим Уайтхед. Гинсбърг мигновено харесва Станфорд. Заедно с група писатели отиват в Националния горски парк на Озаркс „Юрека Спрингс“ и Магнетичните планини. След четене на Гинсбърг, което продължава повече от два часа (той чете „Вой за първи път от много време), Станфорд и други поети от семинара го завеждат на пица и бира. В последния ден от посещението Гинсбърг чете и коментира стихотворения на студенти. По-късно, в писмо до поета Джон Ууд, който всъщност е довел Гинсбърг в кампуса, Гинсбърг забравя името на Станфорд и го нарича „поетът с гащеризона“, казва колко много е харесал стихотворенията му и предлага Франк да печата в “Poetry” или “The Evergreen Review Станфорд има също много литературни приятели, с които си пише, най-вече Алан Дъган, който е имал плачевно посещение във Фейетвил през ноември 1970. Тогава се напива и се държи непристойно, но в последствие дълги години си пишат с Франк Станфорд.

Но, както е и при самия поет, Макуилямс се интересува най-вече от периферните личности, с които Станфорд се сприятелява, много от които са чернокожи работници, чиито гласове и преживявания имат значително влияние върху живота и творчеството му. Такъв е Уили Е. „Джимбо“ Рейнолдс, ваксаджия пред Студентския съвет на Университета в Арканзас, който кани Станфорд в Таверната на Шърмън – първият бизнес на чернокож във Фейетвил, където Франк става постоянен клиент. Там той се запознава със „социално ангажирани чернокожи“, с които завързва близки приятелства до края на живота си. Собственикът на таверната Шърмън Морган е познат като „чернокожият кмет на Фейетвил“. Клод Рикс, с когото Станфорд се сближава, е „най-отдаден на расовата интеграция във Фейетвил“, ставайки „говорител на чернокожата общност за расови взаимоотношения в училищата“. Има и приятели на Станфорд от лагерите за строеж и поддръжка на диги в детските му години. Те носят имена като Бейби Гейдж, Рей Бейби, БоБо и Роден в лагера с шест пръста. Също и семейните шофьори в Мемфис: Чарли Б. Бемън и О. З. Дърет. Както и добрият му приятел Ричард Банкс, важна фигура в живота на Станфорд, славно изобразен в „Не беше сън: беше потоп“. Той смислено изследва тези взаимоотношения навсякъде в творчеството си.

 Станфорд и Джимбо Рейнълдс в Таверната на Шърмън.

За кратко време възприятията на Станфорд относно расите претърпяват драстична еволюция, а Макуилямс разглежда тези сложни въпроси директно. Поетът се трансформира от привилегирован „син на юга“ – който носи шапката на Конфедерацията в Субиако, преувеличавайки корените си в Мисисипи и гордо прокламира расистки идеологии – в любознателния състрадателен мъж с открито сърце, какъвто е във Фейетвил. Признава за живота на южняк с привилегии, който е живял и става застъпник за социална и расова справедливост, предимно чрез творчеството си. Да се интегрира все така пълно в чернокожата общност на Фейетвил в края на 1960те е радикална постъпка. Макуилямс пише, че това променя мисленето на Станфорд и, още по-критично, формира и информира визията му за „Бойното поле“, което става „по-заплетен гоблен, такъв, който – гмурвайки се в расата, езика и географията – се пренасочва най-вече към синтаксиса, наречието, диалекта и идиомите на черната култура из американския юг“. Той „съзнателно откроява стойността на тишината в разговорите на чернокожите в „Бойното поле“, което показва, че Станфорд не се фокусира върху собственото си преживяване, а вместо това търси да наблюдава, да се учи и наистина да долови гласовете на маргинализираните и потиснатите, [поглъщайки техните] разкази за насилие“ и „улавяйки традициите на обеднелия селски юг като цяло.“ Макуилямс предлага не само всеобхватен завладяващ портрет на Станфорд, но също и на американския юг в епохата на Гражданските права и последвалите години на растеж и промяна – напрежението и болката, преплетените истории, напоената с кръв земя и пробуждането на хора като Франк Станфорд.

Смъртта на Станфорд обладава тези страници и, като цяло, целия му живот. Години преди самоубийството му, в писмо до дългогодишния му приятел Бил Уилет „на страница, откъсната книгата от 1969 г. „Илюстрации на Уилям Блейк, влизане в гроба“, Станфорд заявява, че „смъртта винаги е била моя любовница“. Това обсебване е част от личните му герои, подобно на известния японски писател Юкио Мишима, който си прави сепуко - ритуално самоубийство чрез разрязване на корема - след неуспешен опит за преврат през 1970 г. Други герои са различни поети като Уитман, Джон Кийтс, Уилям Блейк и Томас Мертън. Едно е сигурно: Станфорд „се чувства господар на живота си, само когато пише“, отбелязва Макуилямс и когато това му умение започва да засича, той се оттегля. Когато през 1972 бракът му с Линда Менсин върви към края си, Станфорд получава нервен срив и се озовава в психиатричното отделение на Държавната болница на Арканзас в Литъл Рок. В месеците преди хоспитализирането му Франк усеща „как кръжат Ангелите на Смъртта“ и пише на Уилет, че „пиша, за да живея, творя, за да съществувам.“ Макуилямс отбелязва, че „креативността му процъфтява редом с деструктивното преследване на сексуално удоволствие, прекаляване с алкохола и екстремни емоционални колебания.“ Той „се люшка между мании, които изглеждат под контрол… докато се оказват неуправляеми.“

Франц Райт нарича Станфорд „един от големите гласове на смъртта“, а Макуилямс потвърждава за „важна тематична промяна“ в творчеството му в средата на 1970те, когато Франк „започва да фокусира стихотворенията си върху смъртта и умирането вместо живота и живеенето.“ Накрая умира, като се прострелва три пъти в гърдите.

Несъмнено Франк Станфорд е мрачна и магнетична личност, необуздан по сърце и дух, самоук и с почти фотографска памет. Поезията му не е напудрена и безупречна. Тя е сурова, изстрадана, яростна, кървава и странна. Затова се помни. Замислете се за тези редове от стихотворението му „Смъртта и река Арканзас“, публикувано за първи път в „Постоянен непознат“ (1976) и после в малко променена версия в „Смърт в люлката“ (1978):

Затова не позволявай на Смъртта да те улови
Докато слушаш земята, дори на място
Което звучи като дом.

Може Смъртта
Да се откаже да предяви иска си.
Смъртта пази малко име
За земята, върху която стъпват любимите ти хора.

Макуилямс разказва как Станфорд пише това стихотворение „в главата си сякаш е молитва“ в годината след трагедията през лятото на 1974 г. в Субиако, малко след като заснема „една от най-вълнуващите сцени в „Не беше сън: беше потоп“. Един студент пада от моторна лодка и се удавя в езерото Дарданели, близо до мястото, където Станфорд заснема монах в расо, който пренася малък ковчег в кану. Разтърсен от смъртта на младежа, Станфорд не записва и думичка от стихотворението, докато то не „зазвучава по правилния начин и без драма“ в ума му. В тона му има някаква чистота, а гласът му кърви от страницата. Сякаш чувате как се ражда самото стихотворение, сякаш сте свидетел на образите, които нахлуват в главата му.

Друго мое любимо стихотворение, което смятам за еталон на тези качества, е „Пеещите ножове“ от дебютната книга на Станфорд със същото заглавие, издадена през 1972. То описва онова, което Макуилямс нарича „знакова поредица от сънища, от вида, който определят „Бойното поле“ и служи като ДНК маркер за поезията на Франк Станфорд:

Сънувах как черната змия язди китара
Сънувах как облаците се носят 
Надолу по реката покрай
Луната като умряла риба
Сънувах, че влача
Памучен чувал с мъртвец
Сънувах, че бракониерите са откраднали зеленушките
От въдиците ми
И единият е бил гърбушко

В предговора си към „Ами това“ Дийн Янг припомня как за първи път попада на творчеството на Станфорд, когато е бил в колежа през ’70те и ’80 те на 20 век. Стиховете му се предавали „от ръка на ръка като контрабанда: малки издания от малки издателства, трудни за намиране, някак потайно, идващи отдалеч, извън всякаква учебна програма и дълбоко опияняващи.“ Янг допълва: „сякаш бях писани със запален прът. С кръв, в речната тиня. В изпълнението им има нещо, слава богу, неизследвано.“ Когато в Университета на Арканзас през 1969 г. магистри по хуманитарни науки прочитат за първи път „Пеещи ножове“ и други ранни стихотворения на Станфорд, те са поразени. „В учебната зала никой никога не беше чувал нещо подобно“, пише Макуилямс. Творчеството на Станфорд все още поразява по този начин. Не е малък подвиг, като имаме предвид вълната от поетични гласове, които идват след него.

Макуилямс се заема с огромно начинание, като си поставя за цел да разкаже историята на Станфорд – бих го сметнал за почти невъзможно някой да достигне това високо ниво, но той успява. „Животът и поезията на Франк Станфорд“ е поразително осмисляне на живота и творчеството на този оригинален американски поет, за жертвите и опасностите при създаването на изкуство и за креативността, за начините, по които светът ще се опита да пречупи хората на изкуството и за конфликтното жарко сърце на самото съзидание. Книгата е значима, колкото може да е една биография. Един от любимите ми (сред често цитираните) стихове от „Бойното поле, където луната казва „Обичам те“ е: „всичко това / е магия срещу смъртта.“ Често го цитирам, особено когато се позовавам на някакво чувство на благодарност, което по друг начин не бих могъл да изразя, било то към приятели, читатели, книжари или други писатели. И така, ще завърша тук със същото това чувство на благодарност. Самото творчество на Франк Станфорд е наистина магично срещу смъртта и съм щастлив да кажа, че такава е и творбата на Макуилямс.
 

Заглавно изображение: Франк Станфорд около 1974 г. в Роджърс, Арканзас

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.