Георги Борисов: Часовникарят на човечеството

Из Послеслов

Велимир Хлебников. Творения

Но най-голямото завоевание на Хлебников през този първи период на неговия творчески път е безутешната „Зверилница“, „където в животните загиват такива прекрасни възможности като вписаното в часослова Слово за похода на Игор по време на пожара в Москва“ (преписът на този безценен литературен паметник е унищожен в пламъците на войната с Наполеон през 1812 г., но остава още един, за който Хлебников не е знаел). След нея поетът решава да създаде теория за произхода на видовете. По-късно Корней Чуковски ще спомене, че „Хлебников откровено пародира Уитман“, докато младият поет открито му подражава, но с пълното съзнание за силата си. Съвременници свидетелстват, че „макар и да не разбираше английски, Хлебников обичаше да слуша Уитман в оригинал“ и че го е наричал „космически психоприемник“. А с томчето негови стихове в превод на Чуковски, където и да се намира, не се разделя до последния си час. Макар да владее в съвършенство класическото стихосложение, а в използването на пълни и в изобретяването на съставни рими да няма равен в руската поезия, към края на живота си Хлебников все по-често се обръща към свободния стих. И това във време, когато за ценителите на изящната реч „варварските верлибри“ са звучали кощунствено, а „Стръкчета трева“ са били наричани „роман“.

„Зверилницата“ Хлебников напечатва през 1909 г. в първия литературен сборник на футуристите („бъдеяните“) „Живарник за Съдници“. Заглавието на сборника, който става идеен и творчески център на малобройната група, предлага Хлебников. Тук са художниците новатори: братята Бурлюк, Елена Гуро, Михаил Матюшин. Хлебников вече се е сближил с Василий Каменски – един от първите руски „авиатори“, неудържим в словесните си лупинги (негово изобретение е думата „самолет“; Хлебников пък мигновено му отвръща с „летец“ („лётчик“), за която днес малцина знаят, че ѝ е автор). Пак през 1909 г. със стихотворенията си „Заклинание със смях“ и „Гъсталак“ поетът взема участие и в друг знаков за футуризма сборник – „Студия на импресионистите“, излязъл под редакцията на художника изкуствовед Николай Кулбин, по професия военен лекар, психиатър, на когото след време мобилизираният в 93-ти пехотен полк Хлебников ще пише отчаяни писма да го освободи от военна служба.

Към поетите символисти бъдеянинът окончателно е изстинал.

Следват пет години (1910 – 1915), през които дирите на поета непрекъснато се губят и объркват изследователите му. Пътуванията му заприличват на бягства: от Петербург в Москва, от Москва – в Харков, от Харков – в Астрахан. По-продължително се заседява само в „любимата Красная поляна“ при харковските музи на футуризма – петте сестри Синякови, в които последователно се влюбва, гостува в имението на Бурлюците Маячки. В Алфьорово местните хлапетии му задигат чувала с ръкописи, за да си свиват цигари. Хлебников все повече потъва в света на числата. Работи по цели дни в библиотеката, забравя изобщо да яде и пие, а вечер се прибира посивял от умора, но е толкова вдаден в сметките, че не могат да го накарат да седне на маса. А ако седне, вместо филията хляб поднася към устата си кибритената кутия.

През 1912 г. излиза в брошура статията му „Учител и ученик“, в която предсказва годината на революцията – 1917. Написва и по-голяма част от утопиите си, обединявайки ги под общото заглавие „Лебедия на бъдещето“ – така в древността са се наричали степите между Волга и Дон. Интересно е, че в своите „Предложения“, писани горе-долу по това време, Хлебников включва имената на Давид Бурлюк – организатора и издателя на кубофутуристите, и на Алексей Кручоних – техния теоретик, най-„свирепия“ и отявлен изобретател на новата поетика и заумния език (негово е скандалното „дир бул шчир“). Тук отново срещаме образа на персийската поетеса Горрат ол Айн (Хуриет ел Айн), последователка на проповядващия братство и равенство пророк Баб, удушена по заповед на шаха през 1852 г., чиято сянка следва натрапчиво Хлебников и той многократно се връща към нея в творчеството си. Идеята за необходимостта от издигането на паметници на най-великите поетът развива по-пълно в статията „За паметниците“, където обяснява и защо те трябва да бъдат разполагани на противоположния край на земната ос спрямо родното място на съответната личност.

А ето и един знаменателен завой в пътя на поета.

През 1914 г., месеци преди да започне Първата световна война, в Русия пристига основателят на италианския футуризъм – бъдещият певец на милитаризма и фашистката агресия Маринети. Той трябва да установи връзки с руските футуристи. На 1 февруари в салона на Калашниковската борса в Петербург чете лекция. Организатор е Николай Кулбин. Присъстват още Алексей Кручоних и поетът футурист Николай Бурлюк, брат на художника Давид. Маяковски, Каменски и Давид Бурлюк са на литературни четения из страната. Вечерта преди лекцията Хлебников раздава на публиката отпечатан през деня текст, в който рязко се разграничава от италианския футуризъм и защитава самостоятелността и своеобразието на руската поезия:
„Чуждоземецо, помни страната, в която си дошъл.

Дантели на лакейството върху овните на гостоприемството“.

Лекцията е пред своя провал. Кулбин не издържа и между него и Хлебников избухва скандал. Матюшин отбелязва в спомените си: „По време на докладите Хлебников обикновено не вземаше думата и мълчаливо седеше на сцената, но на вечерта на Маринети така се разгорещи, че едва не удари Кулбин, и веднага си отиде“.

Днес всеки изследовател на Хлебников отбелязва писмото му до Николай Бурлюк, в което поетът заявява: „Нямаше какво толкова да ни се присажда отвън, тъй като ние сме се втурнали към бъдещето още от 1905 г.“.

Бъдещето не предвещава нищо добро. На 19 юли 1914 г. започва Първата световна война, а през април 1916-а бъдеянинът е призован за военна служба в Царицин. Започва строевият ад и той е принуден да се обърне към същия Кулбин, когото навремето „едва не удря“, с молба да съдейства за освобождаването му. Доста трудна за осъществяване задача в момент, когато Русия изпитва крайна нужда от офицери, още повече че Хлебников е физически напълно здрав, а на всичко отгоре е и „отличен пешеходец и плувец“.

Спасява го Февруарската революция: началниците го пускат в отпуск, а отпускът за него значи едно – уволнение! И през април 1917 г., след едногодишен казармен затвор от Харков се разнася изпълненото с омраза към войната „Възвание на Председателите на Земното Кълбо“ – последен стихотворен вариант на няколкото дотогавашни „Възвания“.

Опиянението нараства застрашително. Хлебников лови жадно всяко полюшване на въздуха. Пише, но това не го успокоява: именно сега, когато се надига Тя – предречената от него революция, той трябва да действа, да осъществи част от най-съкровените си замисли. До него е Григорий Петников – поетът и приятелят, човекът, който оглавява харковското издателство „Лирен“ и печата Хлебников. Двамата пристигат в Петербург и тръгват да набират членове за Дружеството на 317-те. То ще представлява Правителството на Земното Кълбо, на идеалната Държава на времето, която той, първият Председател на Земното Кълбо Велимир Хлебников, ще основе. Вторият председател е Вячеслав Иванов. Участват поети, учени, философи, революционери от различни страни, раси и култури. Тук са и Максим Горки, и Ганди, и поетите Михаил Кузмин, Борис Пастернак и много други. Част от останалите са изредени в очерка „Октомври на Нева“.

Плановете на Хлебников обаче не свършват тук. Той вече си е набелязал малък пясъчен остров в Каспийско море, където ще се състоят срещите между председателите и членовете. Попитали го: как ще се прехранват? Той отвърнал: с продукти.
Какво ще ядат, на какъв език ще говорят, как ще разпространяват декретите – това са само досадни подробности от великата игра на живот. Ами как! – ще говорят на „звезден език“, а решенията си ще излъчват по радиото, направо от острова. За тази цел Велимир е решил да организира и „Съюз на изобретателите“...

Но няма време – избухва Октомврийската революция. Хлебников я изследва с невъзмутимо любопитство. Появява се на най-опасните места. Разхожда се из Петербург и Москва да изучава уличните боеве. Остават му броени години.

В Харков той прекарва три от тях.

Разбира се, като извършва няколко стремителни набега – единия до Астрахан през Нижни Новгород, Казан и цялото Поволжие, и втория до Москва, където с помощта на Маяковски през 1919 г. се подготвя издание на съчиненията му под редакцията на младия лингвист Роман Якобсон. Без резултат. Съчиненията не виждат бял свят. Остава само обширният предговор към тях, който бъдещият „баща на семиотиката“ е озаглавил предпазливо „Подстъпи към Хлебников“. Но в един прекрасен ден му се налага да замине за Прага и да остане там, а папката с ръкописите изчезва. Хлебников също. Обвиняват в нехайство Маяковски, търсят я под дърво и камък – няма и няма. Оказва се, че била заключена в един огнеупорен шкаф на Московския лингвистичен кръжок. Открили я след смъртта на автора им, когато Якобсон си спомнил къде е и дори изпратил пари на колегите си от Московския лингвистичен кръжок да разбият шкафа. Било почти невъзможно. Но успели. Всичко било вътре.

Наистина ли всичко?

Творческото наследство на Хлебников е необозримо – и като обем, изумителен за такъв кратък живот, но най-вече като дълбочина на идеи и поетическо съвършенство, познания за природата и историята, научни предсказания, изпреварили по фантастичен начин времето. И в жанрово отношение – художествена и философска проза, драми и свръхповести, математически изчисления и „учени трудове“, литературни статии, утопии, манифести, възвания,  дневникови записи, писма и рисунки. Само за превода на поемите му (повече от 40!) ще е нужен вероятно живот, два пъти по-дълъг от този на автора; за римното богатство и виртуозна техника, да не говорим, нито за десетките палиндроми, игрословици, неологизми…

А колко още е изгубено и унищожено!... Веднъж Хлебников трябвало да пренощува сам насред голата степ и като нямало с какво да запали огън, започнал да гори ръкописите си.

Трудно можем да кажем днес със сигурност на какво повече е бил отдаден – на словото или числата, на звездния език или законите на времето. Истината е, че не спира и за миг да твори, изчислява и крои безумни проекти. Съвършената формално поема  „Поет“ от 457 стиха написва в лудницата за три дни – от 16 до 19 октомври 1919 г. „Ладомир“ – в една ледена стаичка без всякакво осветление. На два пъти боледува от тиф и лежи в затвора – както се движи брадясал и окъсан, без документи, и белите, и червените го вземат за шпионин. Но нито те, нито басмачите от Средна Азия смеят да му посегнат – за тях той е свят човек, дервиш. Пише от всяко положение – седнал по турски, легнал, прав, стига само да има молив и хартия подръка.

А през октомври 1920 г. цъфва в Баку – с памуклийка, която не се закопчава, но има с какво да се върже, и с една торбичка,  парче хляб в нея и голяма счетоводна тетрадка („гросбух“).

Тук, в града на „опитомения огън“ са Алексей Кручоних, Вячеслав Иванов – вече ректор на Бакинския университет – и Сергей Городецки. Тук са и новите му познайници – водачът на въстанието на Волжко-Каспийския флот Б. Самородов, работникът от политпросветата Лоскутов и „др. Солнишкин“ – моряк-червенофлотец. За него ходатайства поетът в неизпратените си писма до Маяковски и Мейерхолд.

Хлебников се преселва в морското общежитие и започва да съчинява агитационни стихове за местната РОСТА. Рисунките прави художникът М. Доброковски. „Понятието сутрин-вечер за нас не съществуваше – спомня си художникът, – имаше ли работа – работехме.“

„Думата РОСТА – пише в един по-стар вариант на „Радиото на бъдещето» Хлебников – се е образувала от сливането на началните звуци на следните три думи: „Российское Телеграфное агентство“. Човечеството и днес разполага със същите 365 дни, които е имал на разположение пещерният човек. Затова му е тясно в тия 365 дни; като не е в състояние да разшири годината, то се отказва от дълго звучащите думи. В това отношение руският език направи смел скок, като премина към късите изкуствени думи, например РОСТА.

Занапред РОСТА ще се сравнява със съзнанието на човека, с мозъка му. Това е единната волева точка на народа, която му препраща по безброй пътища и течения своята воля, тласъци и удари. Сега е време на сурова борба и РОСТА е призвана да вземе участие в нея.“

Но РОСТА е само параванът, зад който Хлебников трескаво търси ключа към „часовника на човечеството“ – „чистите закони на времето“,  както той ги нарича, оправданието и възмездието за всяка смърт и историческа несправедливост. Давност няма, времето връща всичко. Формулата е проста, но за нея англичаните ще платят луди пари, казва един ден на Кручоних Хлебников. Всяко събитие, продължава той, след определен брой години си има своето противосъбитие. Т.е. след 3n дни събитието се превръща в своята противоположност, победата се сменя от поражение, а след 2n дни „усилва своите числа“ и отбелязва положителен напредък“.

(Спомнете си „Две – движи, три – трие“ от напълно абсурдното му на пръв поглед стихотворение „Триене, труд и търпение“!)

„Така – пише поетът – се променя и отношението ни към смъртта: ние сме на прага на света, в който ще знаем деня и часа на нашето повторно раждане, когато ще гледаме на смъртта като на временно окъпване във вълните на небитието.“

В кратките си автобиографични бележки, които Хлебников, верен на заканата си да не използва чуждици с латински корени, нарича „Менеси“, той признава:
„Законите на времето, които обещах да открия и записах обещанието си на една бреза (село Бурмакино, Ярославска губерния), когато пристигна съобщението за Цусима, събирах 10 години.“

Хлебников е потресен от разгрома на руския флот край остров Цусима и невижданото поражение на руските сухопътни войски в боевете им с японските в Манджурия. Години наред търси числовата закономерност на това поражение, за да открие основите, върху които може да стъпи и предвиди бъдещото възмездие. Открива ги, както съм пише в предговора към своя „учен труд“ „Дъските на Съдбата“ на 17 декември 1920 година – деня, в който у нас излиза от печат настоящият том.

Отново сто години по-късно.

В Баку Хлебников успява да се прехвърли в политотдела на революционната армия, действаща в провинцията на Иран – Гилан. На 14 април 1921 г., като Колумбов моряк, който първи съзира земя, той скача с дрехите си във водата и стъпва на иранския бряг. Въодушевлението му няма граници. Вече е открил закона за времето, под който се подписва „с цялото си минало и бъдеще“. Нарича иранците персийци, а те него – пророк и дервиш. Сътрудничи на вестник „Червен Иран“. И чак в края на юли 1921 г. с отстъпващия червен отряд напуска Гилан на парахода „Опит“ и се завръща в Баку.
От този миг нататък, придвижвайки се към Москва, където иска да отнесе колкото може повече готови за печат ръкописи, Хлебников не престава да пише. Той е в подем. Вдъхновението го следва навсякъде. В информационния отдел на РОСТА в Пятигорск пристига по долно бельо – с парцалив войнишки шинел и износени обувки на бос крак, – във влака са го обрали и изхвърлили от вагона. 

Без никакви документи за самоличност, но с вързоп ръкописи.  Предлагат му работа като нощен пазач към Дома на печата – давали хляб и обуща. Хлебников веднага приема. След незапомнена суша и тук, в този благословен за Русия южен край по поречието на Терек, настъпва глад, вилнеят разбойнически банди. По улиците скитат безпризорни и на нощния пазач често му се налага да ги води до хранителните пунктове. Известно време прави опити да се лекува – от ревматизма краката му са отекли, а и персийската малария започва да се обажда.

Щом позакрепва и стъпва на крака, прекъсва лечението си и заминава за Москва, където трябва час по-скоро да издаде своите закони на времето – „Дъските на съдбата“. Пътува месец в санитарен влак. На гарата го посреща Маяковски. („Със себе си не носеше нито ред.“) Декември е, Хлебников е отново без палто, по една само войнишка памуклийка. Настаняват го в общежитието на студентите по живопис и художествени занаяти ВХУТЕМАС, където трескаво довършва поемата „Тръбата на Гюл-молла“ или „Тиран без Т“, а по-късно отново се преселва при Маяковски, докато Осип Брик и Лиля са в чужбина. („Не мога да го приютя – оплаква се Лиля,   – той е по-лош от малко дете.“) Там съдбата го среща с художника Пьотър Митурич, верен до смърт (!) негов почитател, който заедно с художника Сергей Исаков през февруари и март 1922 г. оформя и отпечатва два броя от месечника „Вестник на Велимир Хлебников“. Първия екземпляр Председателят на Земното Кълбо изпраща на сестра си Вера в Астрахан, втория – на Фритьоф Нансен, дарил значителна част от Нобеловата си награда за гладуващите в Поволжието и Украйна. Останалите броеве – на известни личности от всички краища на възглавяваното от него Земно Кълбо. Митурич е удивен от количеството адреси, с които поетът разполага. Отговор обаче или какъв да е отзив с думи на благодарност не идва от никого. Хлебников се сближава все повече със своя по-млад събрат – като да е предчувствал, че две години след неговата смърт той ще се ожени за сестра му Вера – и постепенно му поверява други свои  ръкописи. Окуражен от неочакваната близост, художникът го запознава с моделите си за „летателно тяло“ и „самоходна лодка“ с „вълнообразно движение“. „Този храм не е моят“ – охлажда внимателно многословието му поетът, погълнат изцяло от предстоящите издания. Двамата подготвят за печат последната му книга – свръхповестта „Зангези“, състояща се от двайсет „плоскости“.

Бял свят обаче виждат само двайсетте реда от стихотворението му „Без шега“ („Ей, пройдохи търговчета“), излезли на 5 март 1922 г. във в. „Известия“. И то благодарение  пак на Маяковски, който в същия брой публикува „Вечно заседаващите“, високо оценени от  вожда на революцията Ленин.

 

* * *

В „Записки и дневници“ (всъщност цялото творчество на Хлебников е един дневник) има следните няколко реда:

„Вие, издатели, които се преструвате на братя и идвате при мене в болницата, за да опустошите и задигнете ръкописите; които чакате смъртта ми, за да нададете вой над гроба на поета, които години наред карахте стиховете ми да се търкалят в краката ви, проклети да сте!“.

Страшен е този вик, защото и човекът на бъдещето има нужда от настояще.

* * *
Но пак е пролет – хладна, мокра и мрачна... И Хлебников пак се стяга за път – към родния  край, към Астрахан.  На 37 години той е само с няколко предни зъба в устата. Маларичните припадъци стават все по-неудържими. Гладът и безпаричието – също. Дели стая с младия художник футурист Спаски в мазето на общежитието. Спи с кожух на един железен креват без дюшек. На него пише, чете и се храни, ако Митурич му донесе от нечий дом парче баница или канче супа. Докато топи залъците в изстиналата супа, дава на Митурич да прочете току-що написаното.

Веднъж двамата отиват на вечеря у Брик и Маяковски отбелязва, че Хлебников е напълнял. „Не – възпротивява се Митурич, – болен е и лицето му е подпухнало.“

Неочаквано жената на Спаски пристига и Хлебников трябва да се изнесе от стаята му, а Митурич – да замине  за село Санталово, Новгородска губерния, където е първата му съпруга. Там тя е учителка и живее в къща с двор и крава. За да не остави  болния сам, Митурич го увещава да се отбие на път за Астрахан у тях. За две седмици. Ще си отдъхне на слънце и въздух, ще си възвърне силите с проста и здрава селска храна. „Хората с моята задача често умират  на 37 години – горчиво забелязва поетът. – А аз съм на 37.“ Но – вече е изчел коректурите на „Зангези“, отстранил е двусмислените печатни грешки, които словослагателите са правили, за да се забавляват, – и  се съгласява.

Пътуват кажи-речи цяло денонощие с товарен влак, Хлебников трепери в кожуха, унася се, но няма как да поспи, пътници се качват и слизат на всяка спирка. Тяхната е Боровьонка. От нея до Санталово са над петдесет километра. Наемат каруца. Вали, колелата въртят на място и затъват до осите в клисавата глина. Имуществото на „краля на времето“ се състои от два чувала – единия с дрехи и бельо, другия – с ръкописи. Мъкне ги от Иран през Кавказ до Москва. Настаняват го в каруцата. Утрото е мразовито и той предлага кожуха си на Митурич, който също зъзне. След градчето Крестци, където е болницата, от която два месеца по-късно ще го изпишат с неспасяема гангрена, продължават с двуколка. Пак кал до колене, ями по целия път. Качват болния на колата, тя се криви и друса, той пада. Едва се добират до Санталово.

Там и умира на 28 юни 1922 г. От болницата в Крестци, където го приели единствено благодарение на пламенните молби на Митурич и обещанията му, че всеки момент приятели ще го приберат в Москва, го върнали обратно в Санталово. Болките били непоносими и за да не пречи на никого вкъщи със стоновете си, Хлебников помолил да го настанят в дървената баня на двора. Преоблекли го, постлали му чисти чаршафи, на прозорчето в буркан боднали букетче синчец... Той му се радва, вижда в цветчетата познати лица… Оставали му броени часове. Когато го попитали трудно ли му е да умира, отвърнал: „Да“.

Издъхнал в ръцете на Пьотър Митурич. Художникът го окъпал, над леглото изсякъл с брадва: „Тук живя и умря първият Председател на Земното Кълбо“.

Пьотър Митурич е баща на художника Май Митурич. Май Митурич е племенник на Велимир Хлебников.

Или както самият Хлебников беше казал:

– Смъртта е временно окъпване във вълните на небитието.

3.

И ето че век по-късно, точно сто години, след като открива „чистите закони на времето“ – „около числото 17 на месец декември“, както самият Хлебников пише в предговора си към своето недовършено и все още неизлязло в пълния му обем научно-философско съчинение „Дъските на Съдбата“, – той ни се явява пак, само че този път във вид на настоящия том на български език.

Има, наистина, мистика в числата и човекът на бъдещето не случайно ги е следвал като невменяем.

Ако приемем твърдението му, изведено от него в закон, че след n брой дни на степен n всяко събитие поражда своето противосъбитие – със знак плюс или минус, тогава и без да изчисляваме, можем да му се доверим и заявим, че историческата справедливост е възстановена. Защото беше абсолютно несправедливо – и за такъв мъченик на словото, и за родната ни словесност – творец от неговата величина да отстои на светлинни години от нас.

Но да се върнем към въпроса в началото: защо чак сега? Или по-скоро: защо точно сега? Защото най-сетне сме дорасли да разберем езика му и да проумеем какво ни казва, или просто удря неговият час – на часовникаря на човечеството? Днес точно – когато часовниците нямат стрелки и за едни времето върви назад, за други – напред? Когато то губи своята непрекъсната цялост и миналото ни отдалечава все повече от бъдещето? Когато между невежеството и лудостта избираме властта на изкуствения разум и на път към безсмъртието вървим към собственото си унищожение? Когато в името на Числото и звездния език забравяме майчиния? Когато в животните „загиват не просто прекрасни възможности“ – загиват прекрасни животни, стотици неповторими видове? Когато се видоизменяме и губим не само човешки облик – губим Ка, „сянката на душата“, която „минава от сънища в сънища, прекосява времето и стига до бронза“, а огледалната машина на времето пълним с восъчни двойници? Когато отвикваме да четем и вместо ръкописи складираме хаос от знаци в окото на Облака, надвиснал над нас? Когато духът се разпада като вавилонска кула и се объркват не само езиците – объркват се цели народи? Когато „умът не види / добро ли, зло ли насреща иде“ – както мрачно е изрекла преди още Хлебников една друга луда глава, нашенска? И след лудешкото въртене наляво-надясно стрелките на нашия български часовник най-сетне си идват на мястото?

Времето ще покаже. „Времето – пише Хлебников – е велик източник на равенство.“

Стига вече да е дошло.

***
Този том на български език нямаше да види бял свят без финансовата подкрепа на Фонда на Михаил Прохоров и Института за превод в Москва, както и на Фонда за централна и източноевропейска литература в Амстердам.

За преводите и многобройните бележки в него са използвани изданията: 

Собрание произведений: в 5 т. Под общей редакцией Ю. Тынянова, Н. Степанова. – Л.: Издательство писателей в Ленинграде, 1928 – 1933;

Неизданные произведения. Под редакцией Н. Харджиева, Т. Грица – М.: Художественная литература, 1940;

Творения.  Составление, подготовка текстов, примечания В. П. Григорьева и А. Е. Парниса. – М.: Советский писатель, 1986;

Собрание сочинений в 6 томах. М.: ИМЛИ РАН, 2000 – 2006. Под общей редакцией Р. Дуганова. Составление, подготовка текстов, примечания Е. Р. Арензона и Р. В. Дуганова;

Время – мера мира. СПб.: Лимбус Пресс, ООО „Издательство К. Тублина“, 2018, посветено на 95-годишнина от смъртта на В. Хлебников и в памет на София Старкина,  автор на „Хронологическая канва жизни и творчества В. В. Хлебникова“ и на първата научна биография  на Хлебников „Велимир Хлебников: Король времени“, създател на сайта „Мир Велимира Хлебникова“.

Както читателят сам ще забележи от приложения списък на изданията на руски език, след почти половинвековен период на пълно мълчание в бившия СССР интересът към Хлебников рязко нараства и от перестройката насам неговите стихотворения, поеми, драми, проза, статии започват да излизат все по-често в отделни сборници, а напоследък – по няколко всяка година. За съжаление, тия многобройни издания у нас са трудностъпни и тъй като човек крайно рядко може да се добере до тях, трябва да благодарим и на десетките руски приятели, към които се обръщахме за справки и книги. И на всички нови поклонници на големия поет у нас да препоръчаме благородния сайт пътеводител https://ka2.ru, по който сверявахме посоката си и ние.

А на българските участници и съучастници в тази експедиция към нови земи, продължила години във време, когато четящото човечество се топи като ледовете на Антарктида – поклон.

1986 – 2020

Георги Борисов в Диаскоп

Велимир Хлебников в Диаскоп

Откъс из  "Часовникарят на човечеството. Послеслов" от книгата "Велимир Хлебников. ТВОРЕНИЯ"
Изд. Факел експрес
Първо издание, 2020
Съставител, редактор, послеслов: Георги Борисов
Превод: Бойко Ламбовски, Георги Борисов, Иван Тотоманов, Кирил Кадийски, Надя Попова
Художник: Кирил Златков
Страници: 708 
Цена: 45 лв. твърди корици

Томът включва:

Менеси
Стихотворения
Поеми
Драматургични произведения
Свръхповести
Проза
Статии, възвания, утопии
Дъските на Съдбата
Бележници, писма
Думи за Хлебников

Публикацията се осъществява със съдействието на Георги Борисов, съставител, редактор и преводач.

Заглавно изображение: Портрет на Велимир Хлебников от Николай Гетман, Гулаг

 

---

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.