Христина Мирчева: Огнено око в снега

По онова време живеехме в планината. Йоан беше нарисувал няколко картини по поръчка и вече мечтаехме какво ще купим. А имахме необходимост от много най-обикновени неща. Мечтаехме и за вкусна храна, принудени от постоянния глад. След срещата с клиента той се върна от града със солидна сума, чак се чудехме дали да вярваме. Обмисляхме как на следващия ден ще отидем вече заедно тримата с малката ни дъщеричка, която в края на октомври беше навършила 2 години, а ние - решили да я отглеждаме в дивото.

За първи път от много време заспахме щастливи и спокойни. Щастливи и спокойни, да, но не задълго. На следващата сутрин парите, спечелени с толкова несигурност и усилие, не бяха нищо повече от купчина хартия. Бяха годините на голямата инфлация, когато към цените за пшеницата се добавяха нули, а руските кредитни милионери, чувахме още преди това, се подпалваха заедно с ненужните си вече рубли.

Седяхме в студената всекидневна и съвсем не знаехме какво да правим. Малката Мириам по обичая си отваряше всички шкафове в кухнята, изваждаше оттам посудата, разпръсваше ги по пода, за да ги пренареди отново по нейния си начин. Трябваше да отида до селото, за да напазарувам прясно мляко и хляб. Но не можех. Безсилният гняв ме приковаваше към стола. Гледах през прозореца как снегът бързо затрупва пътеката от верандата до дворната врата.
Въпросът беше какво следва оттук нататък. Йоан излезе и се върна с няколко цепеници, после запали печката. Огънят лумна бързо. Да не се отчайваме, каза той, вече сме преживели нещо подобно и преди. Виждах как залита от единия прозорец до другия, сякаш искаше да разбие стъклото и да побегне.

После като в мъгла си спомням как нашият кум Ицо пристигна с колата и предложи да отидем до манастирчето Свети Георги, недалеч оттук. Да налеем от аязмото вода и да запалим свещи, Рождество наближаваше. Облякохме се набързо. По пътя мълчахме. Припомнях си невероятната история, която бях прочела вечерта - за 40те римски войници, измъчвани от Лициний заради вярата си, предадени на измръзване в леденото езеро до Севастия. Езичници, последвали непоколебимо небесния цар, станали мъченици.

Манастирската църква отдавна не беше отопляна, запалихме свещите и аз предложих да донеса вода от аязмото, а те нека ме изчакат в колата. Слизаше се по стълбички надолу към кладенеца, имаше и врата, която да се затвори, така че никой да не те вижда. Съблякох се и започнах да се поливам с водата от кладенеца, която се вледеняваше при допира с каменните плочи. Налях в бутилката вода с медения черпак, навлякох отново дрехите и побягнах към колата.

Ицо, сякаш предвиждайки какво ще се случи, беше взел със себе си домашно вино и ме накара да пия. Пий, казва, за да не умреш. Дали съм искала да умирам? Или съм искала да променя хода на събитията.

Настъпиха дни на отчаяние. В селото имаше фурна и с парите от продажбата на картините успяхме да вземем купони за хляб за зимните месеци. Жената, от която купувах мляко, имаше две крави и предложи да ми дава на кредит за известно време. Не знаехме как ще посрещнем празниците. Хладилникът беше празен, шкафовете с пакетирана храна - също. Обувките, блузите, якетата, за които се надявах, останаха в мечтите ми. От запасите ни се появи чувал с орехи, така че като прегладнеехме, чупех  от тях, а Мириам една сутрин сложила орехи в малка торбичка, преминала през натрупаните преспи незнайно как и оставила този дар до дъба за катеричката, която ни посещаваше всеки ден.

Йоан пътуваше до града да търси работа, аз седях с моето момиченце, винаги весело и енергично, но не ми беше до игри. Гледах да не остане гладна. Бях накъсала от бора до къщата клони вместо елха и сега се опитвах да направя играчки от хартия и плат, но дори и конците бяха на привършване.
Денят преди Бъдни вечер ми се стори особено тежък. Спомням си как през нощта лежах с отворени очи в тъмното, окото на печката примигваше в червено, присмехулният огън говореше на своя си език, реката, придошла от валежите, заплашваше да достигне и нашия праг.

Рано на следващата заран ни стресна тропане по входната врата. Мамо, каза Мириам, будна отдавна, Дядо Коледа.

Йоан отиде да отвори. Чух ги как говорят. От църквата Свети Харалампий ни изпращали този кашон за празниците. Било местен обичай, на който отец Славчо, възрастният свещеник, много държал, особено за семейства с малки деца. Имал си спонсори, събирал през годината дарения и т.н. Не беше кашон, а цял сандък.

Сега мога да кажа със сигурност - вълшебен сандък, защото в него имаше всичко, за което си бяхме говори през онези кратки щастливи часове. И дрехи, и топли чорапи, и играчки за Мѝри. А храната... Няма да изброявам всичко. Коледната ни трапеза изобилстваше от лакомства. Вече обичах синкавите преспи, шумът от скърцането на новите ботуши. В просъница виждах воините как се извисяват от снега все повече и повече като светеща ограда около къщата. Огненото око ме поглеждаше с нежен укор заради маловерието ми, а реката долу отмиваше отчаянието.

Снимки: Личен архив

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.