Катерина Стойкова: Нокомис

*

Бабо, имам думи за теб. Понякога препускат като индианци на коне и размахват томахавки, понякога дебнат зад тъмни скали с опънати лъкове.
Бабо, имам думи за теб. Неблагодарни са.
Бабо, много си сигурна в себе си. Много си права, изпъчена, уверена, отегчена.
Много си, Бабо. Много си.
Много си противоречива.
Лъжлива си, Бабо.
Бабо, задъхвам се.
Ти си виновна, Бабо.
И, Бабо,
за всичко се плаща.

– Срам ме е – каза снощи, когато те сънувах пак.
Срам те е, разбира се.
Разбира се, че те е срам.

И аз се срамувам от теб, Бабо.

*

Бабичко, миличка, колко те обичах.
Как си играехме на баба и внуче. С теб и с двестата други внучета и внучки, които те наричаха Тази, На Която Не Бива Да Се Възразява или Онази, На Която Трябва Да Се Подчиняваме.
Уж на шега.
Уж на шега
бе заковала в офиса си табелата SWOMBO (She WhO Must Be Obeyed), която някой специално ти беше измайсторил. Имаше и тениска с тези букви, както и чаена чаша.
Изобщо, ти обичаше шегички.
Ние, учениците ти, те боготворяхме. Отрупвахме те с подаръци за Деня на майката.

Чакай сега, майка ли си, или баба?
Технически бабата е и майка, но има по-голяма дистанция между баба и внуче. По-малко игра, повече мъдрост. По-малко пелени, повече приказки.
По-малко отговорност, повече ползи.

*

И ти си отшелник. И ти си имигрант. И ти се опитваш да се почувстваш у дома на това място, въпреки че живееш в Кентъки почти четвърт век.
Но си извървяла достатъчно цикли в калейдоскопа на животите си. Още преди да дойдеш тук и да събереш внуци около люлеещия се стол, преди да започнеш да театралничиш, си била вълк, пума, мечка и подобни животни.
Не че има нещо лошо в това. Просто казвам, че си хищник.
И аз съм хищник, Бабо.

*

Мога ли да избутам настрани постъпките ти и да погледна факта, че си крехка жена на възраст, че пиеш шепи хапчета, разтриваш коленете си с длани, за да облекчиш болките от артрит, надигаш се бавно от стола, търсиш да се облегнеш на някого. Когато беше в България, разхождайки се по уличките на Созопол, имаше нужда от две почивки, за да прекосиш градчето от единия до другия край.

Аз искам да разкажа твоята история от единия до другия край. Бабо, бабо. Повръща ми се от теб. Бабо, бабо. Не мога да ти обърна гръб, ще се нахвърлиш върху мен.

*

Родила си се в щата Юта, в семейството на полковник Джонсън и една жена, за която никога не говориш. Била си красива и дръзка още от дете. И сега се виждат живот и интелигентност в скулите, челюстта, блясък в очите. Изправен гръб, колкото и дълго да си седяла. Колкото и трудно да се изправяш, когато вървиш, гледаш напред.
Родила си се между два свята – на белите и на индианците.
Твоята баба била чистoкръвна индианка от племето хопи. За да принадлежиш към това племе, трябва да докажеш, че си поне четвърт хопи по кръв. Ти се класираш, децата ти – не.
– Ти бяла ли си, или индианка? – попитах те веднъж насаме.
– Бяла съм – отговори, без да се замислиш.

*

Разбира се, че си бяла. Вглеждах се в чертите ти, за да търся расата. И не само това, защото не кожата прави индианеца. Всичките ти удобства и привилегии: просторната къща, градинарите, чистачката, редовните часове за маникюр и педикюр, бижутата, бутиковите рокли, ходенето на фризьор два пъти седмично за прически на снежнобялата ти коса.
Привикнала си на умерен разкош още от ранно детство. Освен когато твоята баба те вземала през лятото на резервата.
В България пращаме децата си на село, за теб селото било Хопиленд.

*

Държеше се като владетел. Уж бяхме в кръг, защото сме равни, но си чупехме краката да се надпреварваме да ти прислужваме. Искаше вода – скачахме да ти носим. Решаваше да предприемеш пътуване – някой се появяваше да те вози и да ти носи чантата. Доброволци изобилстваха, защото беше чест да служиш на Баба. А и във всеки даден момент ти обучаваше поне дузина чираци, чието предназначение бе точно това.
– Големите три на чирачеството – по-късно обяснявах на моите кандидат-чираци, – са: носене на чанти, миене на чинии и разкарване насам-натам с колата.
– Ами аз нямам кола… – притесни се Мишлето.
– Няма страшно! – великодушно махнах с ръка. – За теб ще се намерят други задачи.

*

Добре де, когато проумях истината, защо не си тръгнах сама? Защо чаках да ме изгониш? Защо се разстроих, когато бях отлъчена?
Защото и аз бях построила нещо върху тази основа. И дръпването на чергата изпод краката ми щеше да събори всичко.
И всеки, стъпил върху мен.

*

Когато я изгони от общността, Ерин си отряза косата. Нали така си ни учила, че правят хопите? Събираш всичко в юмрук зад тила, все едно ще си връзваш опашка, и махаш каквото виси под юмрука. Прическа – тъжна черта. Така се разпознавали хората в траур. И когато косата отново пораснела до раменете, се считало, че си готов да продължиш живота си. Без определен календарен срок, защото всеки човек е различен.
Твоята трагедия, твоята коса, твоят юмрук, твоите рамена. Твоето сърце в крайна сметка.
На церемонията по завършване на чирачество и встъпване в учителство Ерин дойде подстригана. Ние, чираците, знаехме какво означава този жест.
Ти изхвърли Ерин с писмо, което прати по пощата, и тя го получи като гръм от ясно небе. Та нали само седмица преди това бяхте планирали цялата следваща година, отбелязали бяхте в календара през кои дни тя ще ти служи и на кои учения.
На нея написа писмо, на мен прати имейл.
Аз не отговорих.
И така, досега.

*

Ерин ти беше любимата чирачка, но тя взе че се влюби в Джо от племето чокта – беззъб индианец, попаднал в Кентъки в търсене на ученици. И Джо взе че се влюби в Ерин, Птичката Колибри, както я наричаше, защото тя не вървеше, а се стрелкаше от място на място. И се ожениха на тайна церемония в гората, после пак тайно сключиха законен брак.
Без твое позволение или одобрение.
Е, как пък да одобриш Джо, като той виждаше през номерата ти и му беше ясно колко си индианка, колко са хопи ученията ти.
Джо беше заплаха и трябваше:
1) да се отстрани;
2) да се дискредитира;
– с недомлъвки;
– с клевети.
И Ерин, която бе закрепена за него… тя сама подписа съдбата си.
– Стой при мъжа си! – заповяда ти. – Освобождавам те от задължения към мен.
А това ти да освободиш някого от задължения към теб, бе рядко и страшно нещо.
Но ние, които станахме свидетели на тази история, видяхме какво ти костваше отлъчването на Ерин. Ти я обичаше. Тя бе покорна, възторжена, изпълнителна.
– Правех всичко, което тази жена ми казваше да правя. Ако ми беше препоръчала да сера настрани, щях да сера настрани.
Умърлушена и тъжна изглеждаше ти, Бабо, след като изхвърли Ерин.
Но ти мина.
Сигурно така и с мен.

*

Знам какво е да изгубиш любим чирак. Позната ми е апокалиптичната тъга, която те обзема. Чувството за безтегловност, безвъзвратност и безутешност. Безсилие и самота. Познати са ми въпросите, които повдига подобна раздяла. Объркването. Озъртането. Във всеки един момент да си учител, значи да си стоножка с ахилесови пети.
– Не се сприятелявай с учениците си – посъветва ме, но не те послушах.
През колко ли загуби си преминала, Бабо, без никой от нас да разбере.

*

Разривът между учител и ученик обикновено започва от ученика. Това е, защото ученикът се променя повече, извървява път. Ако пътят води в една посока с този на учителя, тогава връзката продължава. Ако пътят води някъде другаде, раздялата е неминуема.
Но и учителят върви. Учителят също се променя, а често учениците предпочитат той да остане същият. Да е на разположение по предвидим, постоянен и удобен начин. А понякога учителят има нужда да спре да говори, независимо колко хора са се събрали да слушат.
Колко по-красиво би било, ако можехме да се поклоним:
– Научих каквото можах. Тръгвам си.
Или пък:
– Дадох ти каквото можах. Тръгвай си.
Но това рядко се случва.
Изкуство е да се научим да се разделяме навреме.

Откъс от последната книгата на Катерина Стойкова "Нокомис"
Изд. ICU, 2024
Художник: Люба Халева
Брой страници: 224
Цена 20 лв.

Публикацията се осъществява със съдействието на автора и на издателството.

За книгата

„Книги като „Нокомис“ са сред най-липсващите от лавиците на книжарниците, препълнени с мними ръководства за духовно себеосъществяване. Най-липсващи са, защото разкриват горчиви истини. Истината за това колко трудно е да се бориш със собственото си възхищение. За това как най-големият изпит в живота са нещата, от които сами се отказваме. И за това колко често си затваряме очите за цената, която не желаем да заплатим, особено когато тази цена включва всичко, в което сме вярвали. И не на последно място, истината за това как ученикът рано или късно се превръща в най-големия урок за учителя.“

Николай Янков

"Това е прекрасно-честна и любящо-жестока книга за Пътя, за вярата и разочарованието, за обичта и съмненията, за мъчителното търсене на себе си, за ролите ни в живота, за благодарността за спасението и желанието да предадеш нататък, за светлината, която и води към спасение, но и ни прекарва през тъмните ни места, застинали в детски травми или в зоната на съмненията… Това е книга за това, как обичта остава, дори когато ти се струва невъзможно…"

Добрина Топалова

За автора

Фото: Яна Лозева

Катерина Стойкова-Клемър е родена на 4 юни 1971 г. в Бургас. Завършва Бургаски свободен университет, специалност “Електроника и електротехника” и се преселва в САЩ през 1995-а. Там взема магистърска степен по компютърни науки в Рочестърския технологичен институт и втора по бизнес администрация от Вирджиния тек. Работи като хардуер и софтуер инжeнер и мениджър в IBM и Lexmark International. Третата ѝ магистратура е по поезия от “Сполдинг юнивърсити” в Луивил, Кентъки.

Катерина пише стихове и проза на български и на английски и превежда поезия между двата езика. Тя е основател и ръководител на кръжоци по поезия и проза в Лексингтън, Кентъки, където живее в момента. Нейни творби са номинирани за награди като Pushcart, Best of the Web и AWP Intro Award. От януари 2009 г. е водещ на „Акценти“ – седмично радио предаване за литература, изкуство и култура, което се излъчва на английски по WRFL 88.1 FM в Лексингтън, Кентъки. През януари 2010 г. основава „Accents Publishing“ – издателство, чиято цел е да допринесе за обмена на литература между различни езици и култури.

Катерина Стойкова в Диаскоп

Разговор на Христина Мирчева с Катерина Стойкова за антологията на съвременна българска поезия "Сезонът на нежния глад"

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника