Виолина Иванова: Банята на Хемингуей
19.12.2024
Гледам снимките, направени от ъгъла на терасата ми. Кленът е извил болезнено ранената половина от ствола си, стърчи вълнисто и прошарено в простора на своето и моето въображение, но не се предава. Край него свисти есенната светлина, а над изкривените му клонаци бръснат самолетите от О’Хеър.
Всичко изглежда близко. Съседните две къщи, напреднали в спомените си от стогодишна история, сменили десетки обитатели в утробите си, препродавани от банките по четири или пет пъти вече, откакто са построени, редят своя Покаен Акатист.
Жълтеникава пяна от листа се скупчва над по-далечните покриви, зеленеят елхички в близката сянка, посадени по милост след някоя Коледа. Само рижо дърво на хоризонта затопля цялата перспектива и притуря на картината мекота и уютност.
Живях в този дом с високи сводове и южен поглед цели 15 години. Приемах го като свое място, но вече не съм там. Докато бях в Чикаго, казвах на всички: „Домът ми е тук“. А сега простенвам: „Моят дом беше там...“ След като съм изгубила дома си там, то тогава къде е моето тук? На този и още доста въпроси се опитвам да си отговоря от няколко месеца. Не смея да си мисля колко време би ми отнела ориентацията, ако не беше едно стечение на житейските обстоятелства, твърде прозаично на пръв поглед, но категорично доказващо, че съм на прав път.
Дъщеря ми влиза в стаята, хвърля един поглед върху снимките на екрана на компютъра и полушеговито ме стрелка с думите:
— Докога ще лееш сълзи за Чикаго? Ти не разбра ли, че пълно щастие няма? – Вратата зад гърба ù е полуотворена, откъдето се носи звукът от пианото на моя внук и неговото класическо пеене. – Сега сме всички заедно. Това го мечтаем от 15 години. Зарадвай се, че живееш вече с нас тук!
— Не ми обръщай внимание! – усмихвам се и аз. – Така се укрепвам. Скоро ще се почувствам по-добре и ще спра да мисля за там.
Опитвам се безболезнено да изляза от ситуацията, без да наскърбя децата си.
* * *
Всъщност последните четири години преживях в Европа като ангажимент към здравето на моите родители. През това време мъжът ми остана в Чикаго. Разбира се, той идваше при нас за празниците. Цели три пъти му се наложи да пропътува разстоянието Чикаго – София и обратно, а аз ходих за по един месец на два пъти.
Не беше време за големи пътешествия. Изпратих моя баща във вечния му път още през първата година, а след няколко месеца ни притисна и „COVID-19“. Живеехме отново в три държави на два континента. Дъщеря ми със семейството си — в Германия, майка ми и аз — в България, а мъжът ми — в САЩ. И както преди тъгувахме от раздялата, само че бяхме в различна конфигурация и с един по-малко, за жалост.
Времето никак не си поплюваше, както се казва. Сякаш бяхме попаднали в стъкленицата на зъл дух или в иглите на вуду-магьосник. Мъжът ми се вихреше от болест в болест. Лежа на два пъти в болница. Но излизаше оздравял, слава Богу! Излишно е да споменавам, може би, че разходите за лечението бяха космически и част от тях застраховката не успя да поеме. Но винаги има и трети път, особено когато се е случило вече два пъти. Дойде отново изневиделица, с кръвоизлив и съмнения за най-тежката диагноза. Не бяхме в състояние да продължим досегашния си начин на живот. Първото нещо, което трябваше да се направи, бе да съберем семейството на едно място, за да има при кого да оставя майка – да я заведа при децата в Германия и да отпътувам при мъжа ми в Чикаго. В България се оказа, че най-близкият ни човек се явява личният лекар на майка ми. Нямахме си никого.
Дъщеря ми беше на телефона ден и нощ – от една страна да говори с лекарите на баща си в Чикаго, а от друга – да се опитва да ни помогне на нас двете.
Налагаше се да напусна България отново. За втори път в живота си да емигрирам. Но този път в Германия. Справихме се с моята майка така бързо и организирано, сякаш тя цял живот се бе готвила за това. А беше навършила 87 години. Едва настанили се при децата, аз потеглих за Чикаго, при това с още една мъка на сърцето. Хазяинът продаваше апартамента, в който живеехме и предстоеше скоростно освобождаване на жилището.
* * *
Това мое пристигане в Америка не приличаше на никое друго досега. Не само, че никой не ме очакваше на летището и вкъщи, но обстановката в апартамента бе като в касапница. Мъжът ми се бе борил с болестта сам, с последни сили и възможности. Не спала почти 24 часа от пътуването, продължих с почистването: търкане на пода и плочките, миене на баните, проветряване и пране... Говорех с него на всеки час. Той се опитваше да се шегува дори, но едва след третия скенер, когато бе включен и дренаж, лекарите видяха, че имат работа с перфориран апендикс. Отдъхнахме си за малко, в развоя на половин месечна лудост.
Няколко дни след като пристигнах, изписаха мъжа ми от болницата, за да продължим да я посещаваме ежедневно през следващите три седмици. Правеха му процедури, вливаха му антибиотици и укрепващи вещества. Беше изгубил почти една четвърт от нормалното си тегло. Последиците все още не бяха предвидими. Предстоеше му и операция.
Странно беше, че времето някак не ме занимаваше. Сякаш то протичаше вън от нас, а ние автоматизирано изпълнявахме своя график от стриктни и належащи правила. Ставане сутрин в шест. Бързо кафе, душ, Алексиан Брадърс /болницата/, пазаруване и връщане вкъщи. Хранене и сън. На следващия ден всичко се повтаряше в същия ред. Кръгът на безкрайното време.
Не минаваше без разговорите със семейството и напомнянията от страна на хазяина ни, че трябва да спазим срока за изнасяне от жилището. Накрая веригата слабо се пропука. Времето леко се огъна пред нас и дъщеря ни успя да уговори с болницата по телефона от Германия деня и часа за операцията на баща си. Но за специалиста, който ще оперира, поискаха лично да заплатим или интервенцията да бъде отложена с месец - два, за да успеят да ни впишат отново в графика. Отлагането беше немислимо. Платихме и продължихме напред... След това тя помоли и индиеца – нашия хазяин – за малка отсрочка във времето. Изнасянето от апартамента се очертаваше на десетия ден след операцията на мъжа ми.
По Интернет спазарихме цена за нашата кола в една от водещите в САЩ фирми посредници за изкупуване на леки автомобили. Ден преди да дойдат за душевно червената ни на цвят Мазда, пристигна дъщеря ни. Така за нас Америка се преобрази.
Всъщност, това сме искали, имали сме неотложна нужда, мечтали сме го отново да бъдем тримата! Вярно, единствената ни опора бе тя. За нас повече не можеше да съществуват пречки. Вярвахме го.
Когато се сещам сега за тези болезнени дни, изпитвам благодарност и нежност. Тя не беше вече нашето малко дете. Притежаваше свое семейство и немалко проблеми, но въпреки това не ни изостави нито за миг дори!
Подробностите от последвалите седмици не са без значение, а не мога да ги наредя в огърлицата на щастието. Те просто маркираха ограниченото ни време. Операцията на мъжа ми протече по график и премина успешно. Той се възстановяваше добре, докато с автомобила, който дъщеря ни взе под наем, опразвахме апартамента си от вещи, книги и картини. Една голяма част от тях дарихме на приятели от билдинга, които с искрена благодарност ни помагаха, а друга част отнесохме за благотворителност.
— Ти май не успя да посетиш музея на любимия си писател Хемингуей? – попита дъщеря ми, опаковайки част от книгите, които вземахме с нас в Европа. Кафявите огънчета в очите ѝ пробляскваха дяволито, както когато бе дете.
— Е, не успях – отвърнах аз, докато приготвях куфарите ни. – Все се канехме да отидем, но не уцелихме правилното време. Веднъж музеят не работеше, поради реконструкция. Друг път – заради ниските зимни температури и хваналия в Чикаго черен лед. После – ти знаеш, нямаше ме тук.
— Тогава, сега настъпи щастливото ви време. Запазих билети за утре в три часа.
На следващият ден още в ранния следобед спряхме на адреса, където се намира родната къща на Ърнест Хемингуей в Оук Парк, Илинойс, едно от най-свежите видения за дом в покрайнините на Чикаго. Около типичната викторианска къща, надничаща зад вековни дървета, тревата бе старателно окосена. Улицата не носи неговото име, но указателните табели са достатъчно, посетителят да не се обърка. Явно Хемингуей се пошегува с нашето вълнение и ни изпрати за посрещач малък пухкав заек, който твърде спокойно и увлечено похрупкваше от зелената морава до къщата. След като вниманието ни бе приковано достатъчно дълго от дългоушкото, за миг се обърнахме и пред погледите ни се издигна достолепна катедрала, придаваща своето величие и автентичност на това място.Времето се върна повече от сто години назад... Може би така някога са провокирани две от характеристиките за младия Хемингуей – любов към всичко живо и свободен дух.
Вътре се запознахме с представители на Фондацията, носеща името на писателя, които останаха искрено удивени, че в двора на музея им наминава зайче. Никога не бяха го виждали. По-малко интересно им стана, че сме от България. Много българи живеят вече в Региона. Опитвахме се да разгадаем от записките, личните вещи, креслата и писалищата какви хора са били обитателите – предците на емблематичния американски писател. И как съприкосновението му с тях е оформило неговия мироглед. Независимо от семейните митове и внушения, до шестата си година Хем е раснал в този дом, където науката, музиката и новооткритията са били на почит и уважение. Неговото семейство го е възпитавало с веруюто, че човек е гражданин на света. Нещо, на което той се уповава през целия си път.
* * *
След като напуснахме Чикаго в деня и часа, които предварително бяхме избрали, пред нас започна новият ни живот с цялото семейство в Германия. Първо поживяхме в къщата на нашите деца – дъщеря ни, зет ни и внука ни, които ни обгрижват и обичат и досега. Но след няколко месеца избрахме свой дом – в същия квартал, в малък спретнат комплекс.
Предстоеше ни ремонт на жилището – почти козметичен за стаите, но основен за банята. Посетихме най-известния шоурум за плочки в околностите на града, за да изберем подходящи по цвят и съчетаемост. Там номенклатурата на артикулите е посочена по номера и след справка в каталога на компютъра, специалистът открива наличността и названията. Обходихме, огледахме, дори пренасяхме елементи, за да сравним как си отиват едни с други. Накрая се спряхме на три вида плочки – два стенни и един подов. Единият от тези за стена бе твърде романтичен и цветен, при това бях харесала подобен в Интернет, но за първи път виждах наживо. Когато специалистът по продажбите отвори нашия избор, се получи следната изненада: „Финка Вихия“ – многоцветните и „България“ – едноцветните бежови, а подовите – „Старото Чикаго“. Не беше търсен ефект, но го приехме с любопитство.
Тъмнокафявите подови плочки, напомнящи подножието на небостъргач, опръскани с мазут и нафта от родното за Хемингуей Чикаго, съчетахме със старинните мотиви на керамиката от имението му Финка Вихия в Куба. И към тях прибавихме тези - с цвят от крайбрежните пясъци на България, която впрочем Хемингуей също е посетил някога – в далечната 1922 г. Получената екстравагантна еклектика породи оригиналност.
По този начин създадохме „Банята на Хемингуей“ в нашия нов дом. Нарекохме я така уж на шега, но и с желанието да имаме по нещо от всичко, което ни е любимо, но на новото място в света - тук и сега.
Понякога все още разглеждам стари снимки на компютъра си, между тях и ония от ъгъла на терасата ни, със захождащите самолети от О’Хеър. До мен посяда времето. Разтърсва ме и ме пита: „Ти какво направи с мене?“
Из предстоящ сборник с разкази на Виолина Иванова
Публикува се със съдействието на автора.
Илюстрация: @Георги Чепилев
Виолина Иванова в Диаскоп
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника