Разговаряме с А. Е. Столингс, професор по поезия в Оксфордския университет

Автор: Фейт Касуел

Вдъхновението е мигновена светкавица, но трябва да постоиш доста в дъжда и да чакаш да присветне. Или може би дори да стоиш на дъжда със стик за голф във въздуха, изчаквайки проблясването на светкавицата — да си на правилното място в правилния момент.

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Наскоро имах удоволствието да разговарям с Алиша Столингс, настоящият професор по поезия в Оксфордския университет. Професурата по поезия е избираема позиция за четиригодишен период и все още е една от най-престижните в Оксфордския университет от първото назначение през 1708 г. Някои от най-известните професори по поезия са Матю Арнолд, Сесил Дей-Луис, Уинстън Хю Одън и Шеймъс Хийни.

А. Е. Столингс е поетеса, преводач и специалист по класическа езици и литература. Автор е на книгите с поезия „Архаична усмивка“ (2006), „Веднъж завинаги“ (2006), „Маслини“ (2012), „Като“ (2018) и „Този следживот“ (2022). Последната представлява сборник със стихотворения от предишни поетични книги, както и някои нови творби и преводи. Най-значимите ѝ преводни произведения са De Rerum Natura от Лукреций и „Творби и дни“ и „Битката на жабите и мишките от Хезиод. Проф. Столингс е удостоявана с множество награди, сред които Наградата за Поезия, „Уилис Барстоун“ за превод, стипендии на престижните Фондации „МакАртър“, Гугенхайм и др.

Големият опит на проф. Столингс в областта на превода ù дава възможността за изграждането на собствен проникновен и уникален подход към поезията. Ето защо исках да я попитам до каква степен стихотворенията, които чете и пише, са живи.

Живи са по начина, по който живее един вирус… в известен смисъл се възпроизвеждат. Продължават да сe разпространяват бързо, все едно са вплетени в самия живот. Когато запаметим едно стихотворение, то физически става част от неврологичната структура на мозъка ни и, малко или много,  променя начина, по който мислим - в зависимост от стихотворението и мозъка, също предполагам и от времето, в което се случва всичко това. Така че наистина чувствам, че стихотворенията са си неща, те съществуват, но също така съществуват под формата на писменото обозначение, писмената форма на стихотворението. Да вземем за пример начина, по който съществува Реквиема на Моцарт: той съществува по един начин, когато го слушаме, т.е. съществува във времето; отделно съществува по друг начин като записан и нотиран в партитура, където все едно е запазен в облака, но това е облакът на човешкото познание.

Има ли стихотворения, които сте запаметили, за които чувствате, че са променили някак мисленето Ви или са довели до промяна на мозъка Ви, така да се каже?

Има много стихотворения, които просто ме намират. Също така вярвам, че ако искаш да запаметиш нещо… според мен е важно да се движиш. Много по-лесно е да запаметяваш, ако вървиш, плуваш или крачиш ритмично, отколкото ако си седнал. Действително мисля, че в цялата работа има нещо, свързано с движението в пространството, както и във времето, но има няколко стихотворения, в които ритъмът ми идва съвсем естествено, докато вървя или просто се движа насам-натам.

Удивително е как движението е свързано с паметта, как стихотворението само по себе си някак има нужда от тялото или нещо, което да го улови.
Може би е свързано с идеята за "двореца на паметта" – коeто, може би знаете, е новаторска идея на старогръцкия поет Симонидес – това е, че паметта на хората по някакъв начин изгражда физическо пространство, в което можем да се движим. Затова мисля, че и обратното е вярно: ако се движиш във физическо пространство, по-лесно изграждаш този дворец на паметта.

Когато запаметим стихотворение, то физически става част от неврологичната структура на мозъка и променя начина, по който мислим.

Имали ли сте случаи, когато стихотворенията просто ви хрумват?

Твърде рядко. Нали знаете, има стихотворения, върху които работя много и полагам големи усилия. Има и такива, който сякаш си идват почти готови. Искам да кажа, че това са наистина специални случаи, но човек винаги подготвя почвата, за да се случи това. Точно така се получава – понякога трябва да си готов да поемеш от вселената.

Перифразирайки Рендъл Джеръл, проф. Столингс каза, че едно от най-добрите неща, които един писател може да направи, е да стои на дъжда и да изчака блясъка на светкавицата. Както се изрази: Вдъхновението е онази мигновена светкавица, но трябва да постоиш доста в дъжда и да чакаш да присветне. Или може би дори да стоиш на дъжда със стик за голф във въздуха, изчаквайки проблясването на светкавицата, така че трябва да се подготвиш да си на правилното място в правилния момент.

Във встъпителната Ви лекция миналата година говорихте за т. нар. "Поетика на прилепа" като фокусиране върху следване на връзката повече с традицията, отколкото търсенето на някаква зашеметяваща оригиналност, както го наричате. Във Вашите стихотворения и преводи как лавирате между тази оригиналност и противоположното – традицията?

Ами имам предвид, че оригиналността идва право от традицията. Ако се замислите за корените… много поети са имали идеята да се върнат при извора или източника на вдъхновение, т. нар. в старогръцката митология Хипокрена. Но тази свежа пролетна вода идва от геологичното време, нали, блика от земята, от натиска на дълбоките традиции, така че не съм сигурна, че човек може да е оригинален, без да се заземи в някоя традиция… Често най-здравословното нещо е да се върнеш повече от едно поколение назад, да търсиш по-предното поколение, а не родителите, защото против родителите човек трябва да се бунтува… Често оригиналността е нещо като копаене надълбоко в собствената ти традиция, но тя може да е и много специална идиосинкретична традиция.

В интервю по-рано тази година споменахте, че има някои преводни проекти, върху които работите едновременно, вкл. „Химна за Аполон“ на Омир и поемата „Георгики“ на Вергилий, довършвайки тази „троица“ [Лукреций, Хезиод и Вергилий]. Все още ли работите по някой от тези проекти или за момента са преустановени?

Малко съм отчаяна за „Георгики“-те, преводът не върви добре… Работя върху книга за съвременен гръцки поет и тя е почти към края си. Смятам, че има няколко проекта, които също са пред завършек и може би, когато това стане, ще се заема отново с превода на „Георгики“.
Любопитна ми беше новата ѝ вълнуваща серия под формата на бюлетин, озаглавен „Ехо-локации: мисли за стихотворения“, в който пише за съвременни стихове, които особено са ѝ харесали..

Вдъхновението е онази светкавица, но човек трябва да отдели доста време под дъжда в очакването ù.

Това ли е Вашият начин да задълбочавате интереса си към стихотворения, в които основното е звукът?

Може би повечето стихотворения, които ще разглеждам, са тия, в които се прави нещо интересно със звука, макар че не изключвам стихове, които се заиграват с други неща. Смятам, че това е просто начин да правя нещо в кратка форма, нали знаете, не рецензия за книга или есе, а нещо, в което мога да кажа: „хей, това е нещо страхотно, мисля, че хората трябва да го видят“. Може да е трудно човек да открие книги със съвременна поезия, която веднага да му харесат, затова се надявам, че така ще насоча хората към нови произведения, макар че също мога да се насоча към някои по-стари издания, които не са получили много разгласа и внимание. Но също е и малко егоистично – просто да обяснявам защо някои неща ми харесват, което може и да е изясняващо, защото понякога не си сигурен в нещо, докато не седнеш да го напишеш. Предполагам, че дори може да се заема със стихотворения, които ме човъркат, защото мисля, че те са точно толкова интересни, нещо като „защо това стихотворение ми е влязло под кожата?“

Има ли специален вид аудитория или свидетели на работата Ви, която чувствате наистина важна за самата Вас, било то студенти, други поети или хора, с които сте работили в семинари, като мигранти или бежанки?

Надявам се, че пиша различни по вид стихотворения и те могат да се харесат на различни видове хора на различни нива. Мисля, че до известна степен човек винаги пише за идеалната публика, която е някой, който разбира какво правиш, така че е малко като кръг, общество, но това може и да са приятели или група поети, на които се възхищаваш или мъртви поети. Предполагам, че отново е нещо като да си създадеш предци, също е някак като да създаваш собствена идеална публика и, нали знаете, до известна степен, когато вече не си прохождащ поет – това, което стиховете ти са правили и правят, е да учат хората как да четат твоите неща, така че съществува надеждата стиховете да „обучават“ своя собствена аудитория.

Говорихме за това колко бързо отлита времето в последните години и за това как тя осъзнава, че „в края на годината ще е средата на мандата ми“. Сега е втората ù година като Професор по поезия, исках да узная повече за отношението ù към поста и към т. нар. продължаване на традицията, което е част от него.

Когато преди години бях тук за магистърската ми степен, Шеймъс Хийни беше тогавашния Професор по поезия в Оксфорд и аз посетих няколко негови лекции. Някак хубаво да съм била тук – нали разбирате, като студентка, слушайки лекциите и със сигурност съм почитател на много предишни [Професори по поезия]… Някак осъзнавам, че е голяма чест да съм част от цялата тая Апостолическа последователност – звучи грандиозно – но да осъзнаваш кои са хората, които са заемали поста, е много приземяващо.

Първата лекция на проф. Столингс за тази академична година, е озаглавена „Да вдигнеш мизата: как изборът на думи, цитирането и алюзията в стихотворенията увеличават залога“ и тя ще се проведе в Изпитната зала на 29ти ноември от 17.30 ч. Попитах как е избрала точно тази тема за лекцията си:

Осъзнах, че има една малка антология със стихотворения и във всички тях  някъде след средата изведнъж става нещо особено, което изглежда голямо и странно за текста, и то дава някакъв ключ или вратичка или някак разтваря докрай смисъла на стихотворението. Не е точно алюзия, макар че тя е аспект от него, затова ще се опитам да разбера какво се случва, когато приложим нещо като натиск към тези стихотворения.

Открихте ли някакво творческо вдъхновение точно в Оксфорд, макар че сте тук само за определени кратки периоди?

Наистина написах едно стихотворение – „Кокичета“, което е с тукашна тематика, съвсем скорошно е, гледах един стъклопис в църквата в Ифли… през изминалата година не бях писала цяло стихотворение, но мисля, че се зараждат някои неща.

Професор Столингс е не само брилянтен и универсален поет и преводач, но също и прекрасна личност. Бих окуражила всеки да посети лекциите ù тази година, било то начинаещ писател, запален читател или просто човек, който се интересува от творчество и майсторство. Това може да се окаже възможност да застанеш в дъжда със стик за голф.

Прочети в оригинал

Alicia Elsbeth Stallings в Уикипедия

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.