Възпоменателна почит за Т. С. Елиът от Тед Хюз

Автор: Елън Врана

„Елиът броди мощно през всички варианти на езика и културата, предявяван от всички, докато осъзнават същността му, но и нужен на всички.“  (Т.Х.)

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

 „Тук сме, за да отдадем малка и обикновена почит на един велик поет“, започва речта си през 1986 г. поетът Тед Хюз при откриването на паметната плоча за Т. С. Елиът в Кенсингтън, Лондон. „Елиът броди мощно през всички варианти на езика и културата, предявяван от всички, докато осъзнават същността му, но и нужен на всички.“

Снимка: Елън Врана.

Плочата е открита през септември, като възпоменание за раждането на Елиът и за да се почете родения в Америка и утвърден в Англия Елиът (26.09.1888-4.01.1965), първият самобитен поет от Модернистичната традиция. Тед Хюз, подкрепян от Елиът като негов ментор, издател и понякога редактор, ни представя уникалната си гледна точка към Елиът чрез речта си и като чете от творчеството му.

Хюз продължава:

Терминът „велик поет“ се използва толкова свободно. А вариантът „влиятелен поет“ също толкова много се преекспонира. Всички знаем това. Знаем, че истински великите поети са изключително рядко явление. И все пак, през живота си никога не съм чувал да наричат така Томас Стърнс Елиът, освен като самобитен вид, голям поет в като цяло по-ценна и отделна категория величавост от всички онези негови съвременници в езика ни, които също често наричат „велики“. Във втората част от живота му това никога не е било сериозно подлагано на съмнение. Някак се е материализирал консенсусът, сякаш чрез инстинкт, сред всички негови колеги в англоезичната поезия, че той е не само велик поет, но, в края на краищата, такъв, който е от изключително рядък вид, един от „действително великите“. И не само, просто поетът на нашето време. Сякаш може да съществува единствено той.

От "Истински великият", реч на Тед Хюз, произнесена на 6.09.1986 г.

Възпоменателната плоча на застроена улица е отдалечена от останалите, посветени на други литературни икони като Езра Паунд (приятел и патрон на Елиът), Джеймс Джойс, Радклиф Хол, Форд Мадокс Форд и дори Агата Кристи. Местоположението ѝ предполага една истина: Елиът е покровителственото сърце на Лондонската литературна сцена през първата половина на 20ти век. Чрез редакторската си дейност в издателство Faber & Faber и вродения си талант, той спомага за утвърждаването на поети като Мариан Мур (тя е удоволствие за всекиерудит!) и бъдещия Поет-лауреат Тед Хюз.

Самият Елиът е бил нещо като „пророк“ = и „пророк“ от рядък вид. Точно пророческото качество на мирогледа му за съвременната градска реалност, нейната халюцинираща  дълбочина и сложност, която го отделя от и, може би малко въздига над, всички останали други поети от последните триста години. Стихотворението, което най-пълно представя мирогледа и визията му, в най-чист вид, е „Пустата земя“.

Из речта на Тед Хюз „Песента на песните в долината на костите“, произнесена на 25.09.1988

Великото стихотворение, което говори на най-мрачните селения от чувството, настъпващи с крачките на ужасяваща война, „застава между стария и новия свят…“, въпреки това, е някак изцяло достъпно и затова толкова известно произведение.

Любопитният факт остава: този страховито ерудиран, дълбок, всеобхватен и пълен с алюзии шедьовър, също е и популярно стихотворение. И то популярно сред най-неочакваната публика. Спомням си, когато преподавах на четиринайсет годишни момчета в модерно прогимназиално училище, от всичката поезия, с която ги запознах, любима им стана „Пустата земя“.

Из речта на Тед Хюз „Песента на песните в долината на костите“, произнесена на 25.09.1988

Веднъж прочетох, че Хюз никога не е говорил с баща си за неговите преживявания във Втората световна война. Ужасяващи години, когато от войниците се е очаквало да се завърнат и да продължат, сякаш не са виждали смъртта в съня преди зората. Питам се дали стиховете в „Пустата земя“ не са позоваване на апокалиптичното нищожество, когато не успяваме да се свържем с нашата човечност. По темата може да се прочете повече в творчеството на Уилфред Оуен, млад човек, който загива във Втората световна война, но преди това  обезсмъртен в стихотворенията си с призив да погледнем в собствения си мрак, вместо да ликуваме за успеха му. За Хюз те са били средство да разбере огромната куха тишина и болката на баща си. Така е било за повечето хора по света и остава така и в днешно време.

Ако Елиът е бил „пророк“, то това, което е прозирал, е било отвъд прага на човечеството към чистата празнота, дървета, които не дават подслон и планини, които не издават звук.

Портрет на Елиът от Уиндъм Луис, 1938. Попада в новинарските заглавия, когато е забранен от Кралската академия по изкуства заради умишлено неприкрития фалос в горния ляв ъгъл.

 „Склонен съм да вярвам, че трябва веднага да приемем този мъж”, пише Елиът върху бележка, предадена му от съредактор в лондонското издателство Faber & Faber. Той чете поезията на Тед Хюз и моментално разпознава това, което американските издатели вече са знаели: че Хюз е значителен талант.

Бележката-отговор, написана на ръка от Т. С. Елиът, когато го молят да редактира сборник с поезията на Тед Хюз през 1957. Малко по-късно Faber & Faber го издават изключително успешно.

Елиът, чиято поезия се стреми да отстрани всички аспекти от личността на поета и Хюз, чието творчество е заковано здраво в скалата на личните преживявания, се различават в много отношения. Но и двамата стоят редом що се отнася до величавостта на поета, силата на личността, която пише поезияя и значимостта ù като творческо същество.

В стихотворението на Хюз „Известен поет“, част от сборника му „Ястреб в дъжда“, не можем да не си представим, че той отчасти има предвид поет, персонифициран от Елиът.

Взри се в чудовището: забележи
Как трудно е да се определи точно колко
Е чудовищността в този
Тъй обикновен външен вид. Нито слаб, нито пълен,
Косата между светла и тъмна,
И като цяло прилича
На занаятчия – да речем, занаятчия който боядисва
къщи, на събиране на известни
Архитекти: поведението е като на мишка,
Обаче е чудовище -
Първо изследвай тия очи
Заради искрата, блясъка: нищо. Там няма нищо
Освен посърналото каменно изтощение на почти
Свършен вариететен артист. Приведен в стола си
Като лошо контузен мъж, наполовина от истинския му ръст.

Дали алкохолизираният демон вътре в него
Все още се излива от тъкани и фоликули
Жизненоважният огън, наелектизираният дух
Който поставя блясъка върху  обикновен сърдечен мъж.
Или са жените?...

От "Известен поет", Тед Хюз

Двамата мъже несъмнено са виждали един в друг съчувствие, по-голямо от артистичното и приятелството им продължава с десетилетия. В цялата красота и умерено благоговение на Хюз в тези редове на възпоменателна почит, най-доброто е това: „Елиът стои в центъра на циклона на съвременния ни апокалипсис. И говори от този център като уникална, мълчалива точка на осъзнаване и красноречие.“

Наистина е така. А кой стои там сега?

Фотокредит: Stephen Spender, W. H. Auden, Ted Hughes, T. S. Eliot, and Louis MacNeice at Faber and Faber cocktail party honoring W. H. Auden, photograph by Mark Gerson, [23 June 1960]

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.