Джули Кейн за Ан Секстън

Автор: Джули Кейн

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

 

Бях студентка в последния випуск на Ан Секстън в Бостънския университет през 1974 г. Семинарът ни по поезия се провеждаше в сряда следобед и започна на 11ти септември. Датата все още не носеше белега на терористичния атентат, но в ретроспекция със сигурност изглежда такава.

Чакахме Ан да дойде за първото занятие, седнали на дървените столове, подредени в кръг и опрени в стената. Бяхме осем и повечето пушехме, така че в семинарната зала въздухът не беше добър. И тя нахлу в стаята.

Беше по-висока от очакваното, с широки рамене като крила под памучната рокля без ръкави. Под строгите черни вежди и късата тъмна чуплива коса очите ù бяха учудващо сини. Изглеждаше малко по-пълна в талията отколкото на снимките, но скулите ù бяха високи като на модел, сякаш издялани от кремък. Господи, помислих си: на възраст е колкото майка ми, но още е красива. Бях на двайсет и две по онова време и считах майка ми за възрастна.

След като се строполи върху стола, първото нещо, което Ан направи, бе да изрита обувките си. След това се изкикоти силно с дрезгав глас, помоли да се представим един по един и да прочетем на глас свое стихотворение. Не бях взела такова, затова изрецитирах по памет едно за жените в моето семейство по време на ирландско опело. Ан се засмя звучно в знак на одобрение. Но когато състудентка прочете стихотворение за сирената на линейка с изречението „онова мъничко вълнение, когато навлязат в квартала“, Ан извика: „Не, не, изобщо не е вълнуващо!“ протестира тя. „Познавам чувството. Самата аз съм била отзад в много линейки.“

Колко различна атмосфера от тази на двамата резервирани джентълмени от Юга, които ми преподаваха поезия в „Корнел“! Състудентите ми също бяха много различни от сладките хипита в сини джинси в семинарите ми в колежа.

​Русата Кейт Грийн от Минеаполис беше с тен от лятото и носеше страхотни дрехи като велурена пола с ресни и подходящо елече. Скоро щях да науча, че това не се дължеше на факта, че е богата, а защото след завършването няколко години бе работила на пълен работен ден. Кейт се занимаваше с архетипния език на  имажисткото движение: сняг, дъжд, сън, тишина, ръце, дишане, огън. Скоро любимо нейно стихотворение ми стана едно от ранните ù, за неуспешен брак, в което булката зад гърба си кръстосва пръсти „за късмет“.

​Слабата нервна Пат Крейн от Ню Йорк, която обожаваше Гертруд Стайн, не изглеждаше да е от вида, които биха били привлечени от люлката на изповедните поети. (Робърт Лоуъл навремето беше преподавал на Плат и Секстън в същата семинарна зала, където се запознахме.) Тя притежаваше невероятен критически ум. Правеше хубави купони в апартамента си, пълен със спасени нюйоркски котараци.

Джуди Ричардсън живееше на масачузетския бряг със съпруга си морски биолог. Имаше богато въображение, хитър ум и дарба за паметни сравнения, като „Да имаш алкохолик в семейството / е все едно да отглеждаш акула-чук във ваната.“

​Мари Накамура се присъедини към нас чак през втората или третата седмица от семестъра. Тя беше от Хаваите, притежаваше цял склад ярки образи, на които завиждах повече отколкото на дрехите на Кейт: оризова хартия, медузи, морски костенурки. Стесняваше се по време на занятие.

​Що се отнася до мен, аз тъкмо бях завършила колежа „Корнел“, където предната година бях спечелила наградата за поезия на списанието „Мадмоазел“. Ан Секстън беше сред оценяващите. Със сигурност е имало двама претенденти за първото място и двама в журито (Джеймс Мерил беше другият), но беше явно кой от двамата ме бе предпочел: в награденото ми стихотворение се говореше за безсъние, за болница за кукли и розова близалка с формата на сърце. След това само си мислих, че „Ан Секстън ме харесва!“ Тя беше моят абсолютен идол в поезията. Силвия Плат също, но Плат се бе самоубила, а Ан пишеше: „Депресията е досадно нещо, според мен / и ще е по-добре да направя / една супа и да осветля пещерата.“ Затова бях отказала приема в Писателския семинар в Айова, най-добрата магистърска програма по изящни изкуства в страната и предпочетох шанса да уча при Ан в Бостън.

Освен нас петте завършили колеж , имаше още три бакалавърки и една специална студентка. Ан ни беше подбрала деветте сред сто и петдесет желаещи, на базата на няколко стихотворения. Тя не се впечатляваше от академични постижения, тя самата бе отпаднала от първата степен в колежа. И така Поли Уилямс, която учеше психология, постъпи в семинара, докато Ан отхвърли поне една от завършилите творческо писане.

Мег Зеликсън от английска филология също отпадна. Третият бакалавър и единствен мъж сред нас беше Роберто Ландазури. Той трябваше да се примирява с доста изпуснат феминистки гняв и менструална образност, но го понасяше добре. Беше също фин поет, любимият ми в групата.

Сюзан Бъргър Риоф беше мистериозната личност сред нас. Освен курса ни тя не посещаваше друг в Бостънския университет – всъщност тя самата преподаваше творческо писане в един местен колеж. Вече бяха помествали нейни стихотворения в „Нюйоркър“ и знаменитата антология на женска поезия „Без повече маски“ от 1973 г., редом с Брукс, Джовани, Левертов, Плат, Рич, Секстън и др. Така и не разбрахме какво търси в нашия курс, тъй като явно не се нуждаеше от него. Но истината беше, че всички обожавахме Ан Секстън, следяхме всяка нейна дума и жест, и се надявахме да ни благослови с вниманието си.

За първото ни истинско занятие през втората седмица от курса, аз донесох копия на мое ново стихотворение със заглавие „Дж. Б.“. Вместо да са на омачкана хартия с мастило, аз се  постарах да ги фотокопирам в един център на авеню „Комънуелт“ и се чувствах все едно съм яхнала вълната на напреднала нова технология. В стихотворението ставаше въпрос как наблюдавам физически красив млад мъж, който играе билярд. Черновата завършваше с лудешки стих за това как ми се иска да очистя физическото привличане, за да мога да се възхищавам на атлетичната грация на младостта от по-естетическа перспектива.

„Не-е-е-е-е-!, изкрещя Ан. „Това не е правилният финал. Тебешир на щеката му! Трябва да сложиш тебешир на щеката му!“

​Шашнахме се; обожавахме, когато Ан избухваше така. Но за стихотворението беше права. Коригираната версия, публикувана като „Дж. Т.“ в „Ремингтън Ривю“ през април, завършваше с четири стиха, които практически Ан беше издиктувала:

и много дами с джобове от
кадифе биха убили
за привилегията да сложат
тебешир на щеката ти

 

​Към края на занятието на 18ти септември Ан съобщи, че иска да ни почерпи. Някои вече се бяха уговорили, но шест от нас я последвахме надолу по мраморното стълбище и прекосихме ул. „Бей Стейт“ като патета след квачката си. С цигара в ръка, тя спря  пред импозантната готическа сграда от камък, която наричахме „Замъка“. После се вмъкна в уличката отстрани и ни поведе към входа с арка, после надолу по няколко стъпала към факултетния клуб на Бостънския университет.

​Само дето вместо преподаватели в дрехи от туид, надигащи халби с вносна бира, се натъкнахме на трима-четирима от помощния персонал, облечени в бели гащеризони. „Зътворено е!“, извика един от тях. „Зътворено зъ римонт на електриката!“

​„О, боже“, каза Ан и приближи към говорителя, фиксирайки го с тъжните си сини очи. „Ще ви притесним ли много, ако просто седнем ей там?“ Тя посочи с цигарата си към отдалечения ъгъл на помещението с дървена ламперия. „Няма да ви пречим. Просто искаме тихо местенце, за да си поговорим.“

​ Другите работници тъкмо бяха извърнали глава и оглеждаха Ан от глава до пети с явно възхищение. Тя беше на възрастта на майка ми и флиртуваше с тях! Аз поизправих гръб, изпъчих гърди и развях коси; по онова време бях свикнала да привличам мъжкото внимание. Но беше ясно, че над мен се бе разстлало невидимо наметало, тъй като бях редом до 45-годишната Ан Секстън.

- Да бе, никакъв проблем.

- Много благодарим - изчурулика тя.

Последвахме я към маса в ъгъла и седнахме. Учудих се защо не се преместихме в „Землянката“, подземен бар веднага след кампуса, вместо да останем в тая дупка без алкохол, когато изведнъж тя тупна голяма дамска чанта на масата и отвори металната закопчалка. Започна да тършува вътре и заизважда малки бутилчици с водка като за самолетен полет, запалки, шишенца с лекарства, носни кърпички и червила. Гледахме невярващи, когато няколко миниатюрни бутилчици се материализираха пред очите ни, заедно с дузина запалки и толкова цилиндрични шишенца с лекарства.

- Извинете, подвикна тя към работниците. - Има ли лед?

- Съжалявам, няма ток - отговори единият.

- Тогава имате ли нещо против да донесете малко вода?​

​Мъжът ù махна с ръка, после отиде зад бара. Когато дойде до масата ни, държеше две старомодни чаши, пълни с вода. Ан му благодари, после изпрати една от нас за още чаши.

- Ще пием водка с вода! – обяви весело. – Почти е като разредена водка или водка с лед, което беше любимото ми! – тя наля двойна доза в чашите и доля малко вода. Беше като чудото с хляба и рибите, само водка и H2O.

Бях толкова смутена да седя до идоли си в неформална обстановка, че ръцете ми трепереха. Трябваше да държа чашата с две ръце, за да не разлея питието. Но когато Ан каза, че ù трябва услуга от някоя от нас, аз изразих желание, дори преди да довърши за какво става въпрос. Тя обясни, че се е сприятелила с една медицинска сестра от психиатричната клиника, където е била пациентка. Проблемът беше, че в клиниката имало правило персоналът да не се сприятелява с пациентите. Ан трябвало да извести жената за уговорка за обяд, но нямало как да се обади лично, защото можели да познаят гласа ù. Тя ми даде телефонния номер и тайно име-код, което използвали със сестрата. Също като руски двоен агент аз намерих телефон с монети, пуснах центовете, набрах номера и помолих за сестрата. Отне няколко минути да я доведат, през което време започнах да треперя дори още повече от страх, че ще ме разкрият и ще навредя на Ан. Когато приятелката ù най-накрая дойде и поздрави, аз избълвах кодовото съобщение: г-жа ИЗМИСЛЕНО ИМЕ ще я чака в еди колко си часа еди кога си на обичайното място. Тя се засмя звучно: „Разбрах. Много благодаря, мила.“ За мен означаваше толкова много, че мога да направя нещо за Ан. Бих си прерязала вената и изцедила малко кръв, ако ме беше помолила.

Онзи следобед прекарахме около час с Ан Секстън, докато водката свърши. Тя ни прочете черновата на свое ново дълго стихотворение, за това как получила маргаритки в деня на развода си; трябва да е било „Раздялата“, което щеше да бъде поместено в посмъртната ù стихосбирка „Ул. Милост 45“. Когато вървях към малкия ми апартамент на третия етаж, в ума ми изскачаха всички срещи на по питие, които предстояха тая година след занятията. Ан и аз щяхме да станем приятелки! Едва сдържах вълнението си.

По време на третото ни занятие на 25ти септември, Ан ни каза, че може би ще закъснее следващата седмица, защото ще лети обратно след литературно четене в друг щат. Бяха я поканили в колеж за четене в чест на първата му жена-президент. Вълнувахме се за нея, но тя изглеждаше стресирана от предстоящия самолетен полет и несигурна в уменията си за презентиране. Изведнъж ние бяхме преподавателите, а тя студентката, докато я уверявахме, че е звезда и представянето ù ще бъде страхотно. Като Тинкър Бел от „Питър Пан“, която се съживява от овациите на телевизионните зрители, след като е погълната отрова, сякаш Ан събра кураж от похвалите и загрижеността ни. 

Нашият трябва да е бил випускът, в който като преподавател тя беше по-философски настроена от обикновено. Каза ни, че не трябва много да се въодушевяваме, като видим имената си под някое стихотворение, защото в действителност съществува само едно единствено стихотворение, което тече като река във всички нас. За да се отдадем на тази сила, трябвало да се научим как да отстраним егото си. „Трябва да сте запленени от поезията“, каза тя. Трябвало до спрем да ни пука какво хората мислят за личността в стихотворенията ни. Не можех да повярвам, че чувам такива думи от жена, която е от поколението на майка ми. Високата ми тъмнокоса и синеока майка, родена в Масачузетс, много пъти ми беше опявала за това, че „изкарвам кирливите си ризи“ в стиховете си. Какво знаеше тя за писането на поезия, за Изповедността? Бях заклета последователка на Ан Секстън.

Цяла седмица се тревожехме за Ан, затова следващата сряда няколко състудентки решиха да я изненадат, като я посрещнат на летището. Беше време без пунктове за паспортна проверка, всеки можеше да отиде чак до мястото на пристигащите от полет. Терминалите бяха пълни с кришнари с развети роби, които раздаваха цветя и зарибяваща литература. Преди занятието ми с Ан нямах друго, затова избрах да остана в университета, вместо да тръгна с колежките ми за летището. 

​Ан беше екзалтирана и малко пияна, когато пристигна в час, след като с посрещачите ù се бяха отбили „да обядват“. Тя се похвали с цепка до бедрото на червената си рокля, която носела на четенето и с овациите накрая. Бяха ù платила доста пари за изпълнението: две хиляди долара, ако си спомням правилно.

​„Постоянно изкарваше чека от чантичката си и го размахваше пред нас“, смееше се Джуди.  

Не си спомням да сме анализирали някое стихотворение на това занятие. Бяхме започнали със закъснение и изглежда единствено сме разпитвали Ан за блестящото ù представяне в колежа в чуждия щат. Тя увлече всички ни в облака на екзалтираното си състояние. Една от студентките, завършили степен по литература, даваше парти вечерта и всички помолихме Ан да се присъедини, но тя ни каза, че не ходи много по такива събирания. Трудно бе да го повярваме, след като беше толкова харизматична в час.

Два дни след това, един петъчен следобед, възрастната ми леля Хъни ме взе, за да ме закара в предградията за уикенд с домашна храна и място да си изпера дрехите. Вечерта времето се бе променило, температурите бяха паднали и когато се събудих в събота сутринта, усетих през прозореца зимния въздух. Завързах колана на халата си и отидох в кухнята. Докато наливах кафето от металната кафемашина, леля дойде зад гърба ми и ме хвана за ръката. „Скъпа“, каза тя, „не знам как да ти го кажа, но не искам да го чуеш от радиото…“

Обърнах се и видях сълзи в очите ù. Така разбрах, че Ан Секстън е починала.

​***

Не знаехме какво да направим, затова с други състуденти отидохме в часа на Ан следващата сряда. Джордж Старбък, директорът на програмата по творческо писане в Бостънския университет, ни очакваше. Тогава не знаех, че с Ан са били интимни преди време, но разбрах защо го е харесвала: беше висок, тъмнокос и красив, беше спечелил наградата за млади поети на „Йейл“ за първата си книга с поезия. До момента, в който се запознахме с него, той беше в процес на писане на неразбираемия си загадъчен вид поезия, която ни се струваше единствено перчене с квалификацията му в Менса и нищо повече. Ако не беше написал няколко стихотворения срещу войната във Виетнам, щяхме изцяло да го отпишем.

Сега вече, като знаех, че е обичал Ан Секстън, разбирам, че и той е страдал. Но ни ужаси, като използва времето на семинарното ни занятие, за да планира възпоменателната служба за Ан. Бяхме шокирани. Не искахме да мислим за принтираните програмки или за реда на хората, които щяха да държат слово.

Службата се проведе в Параклиса „Маршал“ на Бостънския университет в четири следобед на 15ти октомври. Максин Кумин говори за дългогодишното си приятелство с Ан. Все още бях толкова потресена, че думите просто отскачаха от мен като зърна градушка. В един момент по време на службата, забелязах познат профил като на ястреб и прическа на реда пред мен. Това беше Джон Ъпдайк, любимият ми писател. Започнах да протягам врат, за да видя дали жената до него има много бенки по ръцете си, както любимата му в последните му разкази. Но навън беше хладно и дъждовно, и тя носеше дълги ръкави, така че нямаше как да разбера.  

В края на възпоменателната служба всички се изправихме и запяхме странно оптимистична песен за това да забравиш тревогите и да се развеселиш. Струваше ми се, че това е била песента от окопите на Първата световна война „Събери тревогите си в стара мешка и се усмихни, усмихни, усмихни“, но това би било много неподходящо, затова вероятно е бил госпълът „Ще оставя тегобите си до реката“. И в двата случая, въпреки усилията на органиста, това беше грешната песен в грешния момент.

​​***

Междувременно, някой трябваше да поеме курса на Ан Секстън. В средата на октомври писах на родителите си: „Има слух, че Старбък се ослушва за Максин Кумин или Елизабет Бишъп за втория семестър… Само Господ знае какво ще се случи с курса ни дотогава. Старбък използва това, за да планира възпоменателна служба за Ан… Възмущение в залата, което още се усещаше със силата на нейната личност.“ Слухът за Бишъп се оказа верен. В началото на ноември тя писа на Робърт Лоуъл, че отказва предложението за преподавателско място: „Веднъж седмично, 4 от 6 студенти;  но аз пресметнах колко малко всъщност ще ми плащат, а и с данъците, спомних си колко се изморявах с двата часа по разписание; а после започнах да се чудя как ще се погаждаме със студентите, които са били привлечени от Ан и реших, че няма да мога…“ Възпоменателната служба за Ан, продължаваше тя, „беше добре замислена, но не се получи – и след като чух няколко от студентите ù да разказват за нея, разбрах, че съм била права – особено поради последната причина.“

От това болеше. Дори ако инстинктът ù е би верен.  

Вместо да замести Ан до края на семестъра, Старбък продължаваше всяка седмица да ни изпраща различен поет, случил се да е наблизо до Бостън, за да пътува за деня на занятието: Джеймс Тейт от Масачузетския университет в Амхърст, Томах Лъкс от колежа „Емерсън“, Чарлс Симич от университета в Ню Хемпшър. Беше като изпращане на енория християни в бърлогата на лъвове. Нямаше значение колко уважаваме творчеството на поета: той не беше Ан Секстън. Просто седяхме там и се взирахме във всеки от тях, докато минаха двата часа.

Бяха наели Симич да довърши занятията в курса за летния семестър на 1975 г. На 23ти януари, след първото занятие, аз писах на приятеля ми в Итака, че „Занятието на Симич е пълна противоположност на това на Ан Секстън. Той е толкова критичен! Не му хареса НИЩИЧКО!“. По време на семестъра постепенно започнах да харесвам грубата честност на Симич. Той все ми казваше, че стихотворенията ми звучат изкуствено, нереалистично и беше прав. След смъртта на Ан се чувствах смразена отвътре и стиховете ми го показваха. Един петък той проведе изнесено занятие в „Землянката“. След няколко чаши вино започна да ни чете от средновековен алегоричен разказ с поука и ни разказа истории за това как се напивал и пял с Джеймс Тейт. Това го показа в по-човешка светлина. Въпреки това: той не беше Ан.

По средата на втория семестър Джон Чийвър (който беше писателят-звезда на Бостънския университет, тъй както Ан бе поетесата-звезда)  получи алкохолна криза и го изпратиха в рехабилитационен център. Той подаде оставка, като изостави студентите по литературна проза като поетите, преди да ги поеме Джон Ъпдайк (късметлии!). Какви преподаватели! Извън курса, който преподаваше, рядко виждахме Старбък: висок, елегантен призрак, който обладаваше кафявата ни каменна сграда. Предполагаше се, че трябва да е ръководител на дипломната ми работа, но Мери Гормли, младата приятна секретарка на катедрата, беше тази, която ми каза как да наглася разредките на пишещата ми машина и къде да предам копията си, което беше цялата насока, която получих. Няколко седмици след като предадох работата си, Старбък ми даде един единствен лист хартия. Беше поставил оценка на всяко едно стихотворение – само дето не му беше стигнало горивото и беше престанал да оценява девет стихотворения преди края. Но предполагам, че трябва да съм доволна, задето бях получила четири 6-и само една петица, а останалите бяха по средата.

​***

​Дълги години след това се чувствах травматизирана, когато исках да се върна към онзи момент от живота ми. После, в края на 1980те, се съгласих да говоря за Ан Секстън със студентите на Кей Мърфи в курса ù за поетеси в университета в Ню Орлийнс. След това Кей използва анекдота ми за пиенето с Ан и написа стихотворение, сякаш самата тя е присъствала. Струваше ми се много странно да съм жертва на кражба на поетична самоличност; нещо по-лошо, стихотворението беше хубаво. Поетесата в мен не можеше да помоли Кей да не го публикува. Ясно е, имах нужда да работя върху онова „единственото стихотворение, изливащо се като река вътре във всички ни“. Но усещах, че нов пласт болка е поставен върху стария.

В началото на 1990те излезе биографията на Ан Секстън от Даян Ууд Мидълбрук. Бях поразена да науча за непристойното сексуално поведение на Ан към дъщеря ù Линда. Дълго време смятах Ан за моята „истинска“ майка – забавна, сърдечна, одобряваща, чувствена, нейният свят бе литературата – в противовес на студената и критична жена, която ме бе отгледала. Но изведнъж прекрасната Ан, която познавах, изглеждаше като измама и спомените ми за нея ми се струваха опетнени и омърсени. Собствената ми майка умираше от рак на белия дроб. Към края ù се сближихме повече отколкото сме били години наред преди това.

Измина още едно десетилетие, дойде новият век и един ден неочаквано се чух с Роберто Ландазури. Корпоративен архивар в Сан Франциско, той бе използвал изследователските си умения като професионалист, за да ме издири и да узнае какво се е случило със състудентите ни. Кейт Грийн беше станала успешен автор на мистериозни романи. Д-р Пат Крейн беше изгряваща звезда в академичните среди, носител на наградата за книга на Асоциацията за модерни езици, присъдена за изследването ù на детската грамотност. Джудит Бенет Ричардсън пишеше книги за деца. Мари Накамура, сега Мари Кубо, беше чакала десетилетия, за да публикува първата си малка стихосбирка в издателство Finishing Line Press. Дали примерът на Ан не ни бе послужил като предупреждение, като ни възпираше да заложим всичко на поезията? Аз също бях позволила на други неща да вземат превес след Бостънския университет – петнайсет години работих като технически писател, преди да последвам сърцето си и да се върна към поезията от университета.

През юни 2015та, четири десетилетия след като завърших Бостънския университет, най-накрая събрах куража да отворя писмените свидетелства от курса при Ан Секстън. Шофирането до Изследователския център „Хари Рансъм“ към университета на Тексас ми отне близо осем часа. Заобиколена от глинените глави на философите, подпрях папката с нейни записки на кадифената поставка и поех дълбоко дъх.

Ето го списъкът със студенти от курса „Английски 505А“. Мери все още не беше станала част от него, а имената на двама кандидати бяха зачеркнати и те бяха пренасочени към други преподаватели по творческо писане. До имената ни, написани с черен химикал и с наклонения шрифт на Ан, ние бяхме добавили факултетните и телефонните си номера. Видях собствения си почерк с наклон наляво; отдавна бях забравила тогавашния си телефонен номер, който едно време знаех наизуст.

Там беше и черновата на стихотворението ми „Дж. Б“, с оценката, написана на ръка от Ан. Тя имаше собствен начин да коментира някое стихотворение: отметка в полето означаваше, че нещо ù е харесало, а въпросителна – че не сигурна. На моята чернова имаше три отметки в началото, но две подчертавания и една въпросителна на края. 

Прелистих другите стихотворения от нашия курс, като си спомних как Ан беше освиркала „проклетия вкусен гювеч“, която протагонистът на Поли и нейно гадже направил с „щипка любов“. Това беше точно един от шокиращите необикновени образи, каквито Ан харесваше. Натъкнах се на стихотворението на Джуди за белия паяк, който снасял кристални яйца. Имаше голяма черна въпросителна до стиха, в който паякът се сравняваше с „призрака на маргаритка“ и си спомних в миг как Ан се беше подразнила, защото маргаритките бяха любимите ù цветя и не искаше някой да ги свързва с нещо неприятно. Там беше и стихотворението на Роберто за поезията „Да кажеш на някого че си поет“ със смешната фраза „заради всички редове / които са излязли от мен сякаш / от малкия Тими който се поти над цукалото“. И макар че нямаше име под стихотворението с Вирджиния Улф, Грета Гарбо, картина на деКунинг и „сексуалният живот на полипа“, това си беше старата Пат Крейн.

Исках да проверя датата на която се е провело четенето на Ан Секстън в колежа в чуждия щат, защото според авторката на биографията ù Мидълбрук Ан бе летяла обратно навреме за занятието ни в четвъртък, а ние имахме час в сряда. Затова заявих за ползване папката с кореспонденцията на Ан Секстън с въпросния колеж. Със сигурност четенето се бе провело във вторник вечерта, на първи октомври; Ан се бе върнала в Бостън на сутринта на следващия ден, както помнех и аз, а вестник „Бостън Глоуб“ бе поместил репортаж още същата седмица. Веднъж потвърдена датата, аз започнах да попадам под магията на личността на Ан, в копията на писмата ù до организаторите на събитието. Тя бе помолила д-р Чарлс Пиърс да подготви чека ù, „тъй като съм ужасно безпарична, или както някои го наричат по-любезно, задлъжняла съм.“ Беше отказала поканата на г-жа Чарлс Д. Харис за вечеря с важните особи от университета: „Благодаря за отзивчивостта ви, но понякога човек има нужда да е само с няколко добри приятели на чаша водка и един малък сандвич.“ После е продължила с признанието, че за лош късмет обикновено отива десет минути преди четене. Странно, че е почувствала нуждата да опише как изглежда за онези, които ще я посрещнат – сякаш не беше най-известната поетеса в страната: „Ще бъда с дълга рокля и ще нося малка куфарче, наистина имам подкъсена тъмнокестенява коса и вероятно ще нося бял шал на главата.“ Засмях се на това описание, все едно Ан беше шпионка през Студената война и това куфарче съдържаше кодовете за ядрена бомба. Каква радост да чуя гласа ù от гроба, да почувствам топлината, хумора и щуротиите ù от един бял лист! Не ми се искаше илюзията да приключва!

Стигнах до последното писмо в папката, датирано трети октомври, вторник: денят след последното ни занятие и ден преди смъртта ù. В него тя беше благодарила на д-р Пиърс за цялата му помощ по организацията на четенето. „Обещавам да дам ВСИЧКО от себе си“, беше написала Ан. И после: „ако може да напишете нещо хубаво за мен, би ми помогнало като реклама в други колежи и би било мило за мен самата.“ Беше приложила и отчет за пътните си разходи.

Така че в деня, преди да почине, тя бе мислила за бъдещето, когато щеше да очарова публиката в други университети. Очаквала е с нетърпение да ù осребрят чека от колежа по пощата. Състудентите ми и аз самата не сме били слепи и за най-малкия знак за депресия или самоубийство. Големият товар от вина, който бях носила четиридесет години, изведнъж отпадна, като дънер от дърво, разбиващ реката. 

​Беше ли възможно Ан Секстън изобщо да не е извършила самоубийство: това, че в този ден, след приятен обяд с водка с най-добрата ù приятелка Максин Кумин бе се отбила в дома си, за да си вземе коженото палто заради падналите температури, преди да излезе отново? Била ли е просто припаднала, след като е включила амбреажа в затворения гараж? Аз самата трезвеник от двадесет и пет години, много добре зная колко лесно това може да се случи. Никога не се е споменавало за предсмъртна бележка. Биографът Даян Ууд Мидълбрук отбелязва, че Ан е телефонирала на някого за промяна на часа на среща същата вечер, точно преди да отиде до колата си. Ако беше планирала да се самоубие, защо просто не е отменила срещата?

Въпреки всичко, публикувано за смъртта на Ан, единственото сериозно свидетелство, което бях виждала, за отсъденото самоубийство, идва от едно стихотворение – „Забрава“ на Кумин. В него поетесата каталогизира начините, използвани от различни поети да отнемат живота си, вкл. една, „загърната в старото майчино палто от норка в гаража, с тухла върху амбреажа, / моторът на колата бръмчи, / а тя вече в небитието.“ Ако Ан наистина е поставила тухла върху амбреажа, за да поддържа притока на бензин към мотора, дори след като загуби съзнание, или ако има някое друго свидетелство, неоповестено от семейството, тогава няма съмнение за официалната причина за смъртта. И все пак, внезапното желание за смърт трябва да е изникнало неочаквано, поразило Ан във весело настроение, изпълнена с планове за бъдещето.

​ Повече от четиридесет години в бъдещето, Ан Секстън е сериозна част от канона на американската литература – макар че името ù неотменимо се свързва с това на нейната приятелка и колежка, изповедната поетеса Силвия Плат, а звездата на Плат свети малко по-ярко. Ан е автор на три стихотворения в Антологията на американската поезия на издателство „Нортън“ (Плат има пет) и четири в тази на „Хийт“ (Плат е автор на пет). Тези два учебника доминират в колежанските изследователски курсове по американска литература. Докато Плат има предимство с редактори и литературни критици, дългите ми години преподаване на литература в колежите, правено наложително според държавните разпоредби, винаги е радвало сърцето ми. Докато студентите, неизучаващи английски като първа специалност, са склонни да възприемат Плат като „неясна“, според тяхното определение, те почти винаги разбират Секстън, точно както го правят с най-доброто от рок музиката на моето поколение. (И със сигурност не е съвпадение, че Ан е била вокалистка на рок група – „Ан Секстън и подобните”).

​В деня, когато друг такъв „народен поет“, Боб Дилън, получава Нобелова награда за литература, в мислите си се връщам към момента, когато за първи път се запознах с поезията на Ан. Беше един августовски следобед между първи и втори курс на моето следване в колежа. Тъкмо бях приключила с работна позиция за лятото, за да се присъединя към семейството ми на седмична почивка в наета къща на плажа в Ню Джърси. Валеше проливен дъжд, но някой от предните наематели беше оставил тънка книжка с меки корици и лилаво цвете отпред: ”Всичките ми съкровища” от Ан Секстън. Свих се на дивана, който леко миришеше на прах и започнах да чета.

​Майко мила!

Тази нова за мен поетеса пишеше лирично, силно, с голямо майсторство – и то за собствения си живот на жена и неговата объркана реалност. Изведнъж осъзнах, че и аз искам да правя това. Без повече стегнати любезни стихотворения за природата, канализиращи гласа на Робърт Фрост. Можех да пиша сякаш се изповядвам на приятел и можех да използвам преживяванията си като гориво за бъдещите си стихотворения.

​Защото има само едно стихотворение, което тече през всички нас, които му се отдаваме, и то взема формите и краските на индивидуалните ни превъплъщения, но сбрани в едно в основата си.

​Каква привилегия беше да съм я срещала и познавала, дори само за няколко седмици.​

​

Джули Кейн е Поет-лауреат на щата Луизиана между 2011 и 2013 г.

Авторката е благодарна на екипа в Изследователския център „Хари Рансъм“ в университета на Тексас в гр. Остин и на Изследователския център по архива „Хауард Готлиб“ в библиотека „Магър“, Бостънски университет. Благодарност и към Кейт Грийн и Роберто Ландазури за приноса им.

 

Заглавно изображение: WMM

Снимки в текста: Интернет

​

Прочети в оригинал

Ан Секстън в Диаскоп

 

---

 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.