Писателският страх от прекъсване: Как да защитаваме и подхранваме творческото си пространство

Автор: Елън Врана

Занимавам се с радиото и няколко кълбета връв, в случай че искам да завържа нещо. Държа студено във вилата и се радвам на късмета си. Понякога някой паяк пропълзява по отвратителната си нишка и заплашва да наруши трудно извоюваната ми незаинтересованост.

(Ленард Коен)

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Да подхранваш трудно извоюваната си незаинтересованост от повърхностното, изоставяйки непосредствените си нужди и да намериш пространство в онова, което Мери Оливър нарича „вечност“, изисква огромно усилие. Трябва да пренебрегнем сериозни лични нужди и заплахи, и да си поставим граници.

Но наградата за това е славна: времето се забавя и се разтапяме в истински емоционален комфорт и творчески поток… съвършенство!

Дори най-малкото прекъсване се усеща като нападение в това удивително творческо, но уязвимо състояние.

Прекъсването е толкова голямо, че дори страхът от него носи безпокойство. Все едно да стоиш на ръба на релсите на влака, а в далечината да се чува грохот от локомотив.“ Лондонското метро, станция Нотинг Хил

За първи път чух за този „страх да не те прекъснат“ в достойните за уважение мемоари на Лин Шарън Шуорц, интимна карта на ума и душата на отявлен читател.

Прихванах фобия, за която няма име - страха да не те прекъснат. (Може би затова, докато растях, започнах да предпочитам четенето късно нощем, когато нахлуващият свят си е в леглото.) Понякога, на върха на опияняващото удоволствие, ме обзема паника: че ще звънне телефонът или звънецът на входната врата и някой ще ме призове или ще настоява да направя нещо. Разбира се, не е необходимо да отворя или да се отзова, но не в това е въпросът. Магията ще се развали.

Из „Съсипана от четене“ на Лин Шарън Шуорц

Разбирам тези думи така добре, че късам хартията. Шуорц добавя слова към чувствата и визуализира страховете, които аз и други писатели, мислители и съзерцатели отдавна усещаме. Поетите Мери Оливър и Райнер Мария Рилке, писателите Вирджиния Улф и Ан Дилард. И, разбира се, най-известният „монах“ на Канада – Ленард Коен.

В „Най-големият късметлия на света“ Коен пише:

Събота вечер е, както казват, „най-самотната вечер от седмицата.“ Занимавам се с радиото и няколко кълбета връв, в случай че искам да завържа нещо. Понякога някой паяк пропълзява по отвратителната си нишка и заплашва да наруши трудно извоюваната ми незаинтересованост.

Из „Книга на копнежа“, Ленард Коен

Паяк застрашава мислите ни? Защо мислите ни са толкова крехки? Защото не са реални? Спомените и мислите не съществуват ли, независимо дали имаме достъп до тях или не?

Лондонското метро, станция Ърлс Корт

Може би не. Съвременни изследвания в неврологията предполагат, че спомените не са (както си мислим) чекмеджета в картотека; формират се наново, когато ги привикаме. Това не само означава, че паметта изкривява истината, но и че усилието да си спомним нещо се корени в творчеството вместо в усиленото мислене.

За да има творчество се изисква сигурна почва. Вярвам, че някои места, особено в природата, също предполагат тишината в нас. „Да „разговаряш“ е пагубно“, пише шотландската писателка Нан Шепърд за славните планини Хайлендс. Докато присъствието на другите прави преживяването по-хубаво, разговорът не върши това: „Да разговаряш може да е нещо повърхностно.“ Това наше „аз“, което се рее свободно от насъщната нужда… ние сме уязвими, раздразнени, дори дезориентирани. Изграждаме си скривалища и защитни стени. И най-опасното, страхуваме се. Шуорц продължава за прекъсването:

Магията ще бъде развалена. Всъщност, магията вече е развалена. Самата паника е прекъсването. Аз съм прекъснала себе си.

Действително сами се прекъсваме. В дневниците на Джон Стайнбек са отбелязани огромна продуктивност, съмнения, постижения, страх от прекъсване на творческия процес, писателят особено се дразни от хора, които го търсят:

Днес се подразних. Някакви хора искат да се срещнем другия понеделник. Няма как да стане. Искам само да си седя тук. Денят не е подходящ. […] Сега ще се опитам да продължа. Надявам се да успокоя малко трескавата си мисъл. Сякаш се връщам назад както се чувствах в Станфорд. Обзема ме паника. Не мога да се организирам. И всички ме търсят за нещо. Да ме използват. Като цяло е ужасно. И не зная къде да избягам. Искам да отида на някое диво място, но им трябвам тук. Трябва да се успокоя.

Джон Стайнбек, Из Работни дни: Дневник за написването на „Гроздовете на гнева“

Онова, което е търсил Стайнбек, го е открил френският автор на пътеписи Силвиан Тесон: пълно усамотение на някое „диво“ място, за да изследва ума и битието си. По време на самоналожената си изолация в Сибир, Тесон търси усамотение, намира го и го изгубва в момент на силна ярост.

В дневника му „Утешението на гората: сам в колиба насред тайгата“ този момент на прекъсване се случва, когато убежището му, усамотено място на брега на езеро, става много желано за „руските новобогаташи, които го налазват като групита“. И със снегомобили. Тесон е опустошен, раздразнен и вбесен: „Това, от което бягах, ме настигна тук: шум, грозота, стадно поведение, подхранвано от тестостерон.“

Опустошен. И чувството, и думата, направо кънтят. Да те прекъснат е повече, отколкото да си загубиш мисълта или списъка със задачи за деня. Все едно губиш част от себе си. Искам да направя разлика между това да загубиш част от себе си и преднамерено да изпразниш емпиричното си битие от „аз-а“. Първото е простъпка срещу нас, а второто е освобождаване, в което ние сме дейната сила.

Лондонското метро, станция Перивейл.

Когато започнах да пиша, трябваше да обясня на съпруга ми, че и най-малкото прошумоляване може да ме извади от мисълта ми и да ме захвърли на земята в творчески блокаж. Не мога да искам от него тишина у дома, но мога да го помоля да не му трябвам в определени моменти, да иска ди си говорим… да ми подхвърля неговата „заетост“, както Мери Оливър нарича това състояние.

ДРЕВНИТЕ КИТАЙСКИ ПОЕТИ

Където и да съм, светът ме преследва.
Предлага ми своята заетост. Не вярва
че не я искам. Сега разбирам
защо древните китайски поети са отивали далеч високо
в планината и в бледата мъгла.

Из „Защо се будя сутрин рано“, Мери Оливър

Изглежда нелогично и понякога е така, но нуждата от другите пречи на много от нас, които копнеят да се свържат с неизразимата част от нашето същество, вместо свободно да отдават част от нас на другите.

Можем да се премести в гората (Оливър, Дилард), в планината (Коен), в Сибир (Тесон), но нахлуващият и прекъсващ свят не можем да контролираме. Обаче можем да контролираме начина, по който да си възвърнем съсредоточеността, която сме изгубили. Нали така? А тя е абсолютно непрекъсваема.

Заглавно изображение: Христина Мирчева, Релси с макове

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.