Луиз Глик, поетесата с Нобелова награда за литература, която изследваше травмата и загубата, почина на 80

14.10.2023
Снимка 1

Почитана като един от най-великите живи американски писатели, тя смесваше дълбоко човешките теми с тези от митологията и природата.

Автор: Клей Ризън

Описание: Clay Risen

13 октомври 2023

 

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Луиз Глик, американска поетеса, чиято прогаряща, дълбоко човешка поезия, често филтрирана през теми от класическата митология, религията и природата, на практика ù спечели всяка възможно награда, вкл. „Пулицър“, Националната награда за книга и, през 2020 г. „Нобел“ за литература, почина в петък в дома си в Кембридж, щата Масачузетс, на 80 г.

Смъртта ù бе потвърдена от Джонатан Галаси, неин редактор в издателството Farrar, Straus & Giroux. Ричард Деминг, приятел и бивш колега на Глик в катедрата по английски език в университета „Йейл“, заяви, че причината за смъртта е онкологично заболяване.

Глик беше смятана навсякъде за един от най-великите живи поети на САЩ много преди да спечели Нобеловата награда за литература. Започва да публикува през 1960те и получава известно признание през следващото десетилетие, но затвърждава убедително репутацията си през ’80те и началото на ’90те с поредица книги, вкл. „Триумфът на Ахил“ (1985), която е удостоена с Националната награда на Кръга литературни критици; „Арарат“ (1990); и „Дивият ирис“ (1992), която ù носи „Пулицър“.

Творчеството ù е едновременно дълбоко човешко – например „Арарат“ черпи от болката, която е изпитвала, от смъртта на баща ù – и широко достъпно, както за критиците, които възхваляват яснотата и прецизния лиризъм, така и за многобройната читателска публика. Глик е Поет-лауреат на САЩ между 2003 и 2004 г.

Луиз Глик в Диаскоп

Описание: Volumes of poetry displayed on a table.

Глик публикува 14 книги с поезия, които на практика печелят всяка възможна литературна награда. Снимка: Хенрик Монтгомери

 „Директна е точната дума тук“, пише литературният критик Уенди Лесър в отзив за „Триумфът на Ахил“ във „Вашингтон пост“. „Езикът на Глик е непоклатимо директен, забележително близък до обикновената реч. Обаче нейният внимателен подбор на ритъм и повторение, както и специфичността на нейните идиоматично завоалирани фрази, придават на стиховете ù тежест, която е далеч от разговорната реч.“

Ранното ù творчество, особено дебютната ù книга „Първородна“ (1968), е дълбоко свързана с т.нар. изповедна поети, които доминират литературната сцена през 1950те и ’60те, като Джон Бериман, Робърт Лоуел и Силвия Плат.

Но дори докато Глик продължава да плете поезията си с автобиографична нишка, няма нищо индивидуалистично в късното ù, по-зряло творчество, даже и когато изследва интимни теми като травма и сърдечна болка.

„Поетите, към които се връщах, когато съзрявах, бяха тези, в чието творчество играех съществената роля на избран слушател“, казва тя в речта си по награждаването с Нобел за литература. „Интимни, изкусителни, често потайни или прикрити. Не площадни поети. Не такива, които говорят на себе си.

С понякога тъжно остроумие и остър като бръснач език, тя безпроблемно свързва личното със социалното, особеното с универсалното, като впримчва в едно размисли за собствените си битки с теми като семейство, смърт и загуба.

Медалът от Нобеловата награда за литература, присъдена на Глик през 2020 г. по време на Ковид пандемията, пред дома ù в Кембридж, Масачузетс. Снимка: Даниел Еберсоул/чрез Reuters

Присъждайки ù наградата за литература – тя е първата родена в Америка писателка, която печели „Нобел“ след Т. С. Елиът през 1948 г. – Нобеловият комитет оценява нейния „безпогрешен поетичен глас, който със сурова красота превръща индивидуалното съществуване в универсално.“

 „Мрачен“, „отчужден“ и „аскетичен“ са все прилагателни, които човек свиква да чете в отзиви за творчеството на Глик. „В сърцето си тя е поет на падналия свят“, пише за нея литературният критик Дон Боган.

Природата рядко е нещо красиво в стиховете на Глик, вместо това е пълна с тъга, опасност и разочарование. В може би най-известното ù и широко включвано в антологии стихотворение „Фалшив портокал“, тя пише:

На глупаци ни направиха.
А ароматът на фалшив портокал
се изнизва през прозореца.
Как да съм спокойна?
Как да съм доволна
когато навред
се носи тоя мирис?

Но стиховете ù рядко предлагат изкупление, да не говорим за радост, те търсят уединение, дори само с приемането на света такъв, какъвто е – триумфът на Ахил, според нея, е бил реализирането на собствената му тленност.

И в тленността и в смъртта, чувства тя, човек може да намери надеждата на прераждането. В стихотворението „Дивият ирис“, чието заглавие носи книгата ù с поезия, тя пише от гледната точка на цветето:

Ти който не помниш
преминаването от другия свят
казвам ти че мога да говоря отново: онова
което се връща от забрава го прави
за да намери глас:
от центъра на живота ми бликна
голям фонтан, тъмносини
сенки върху ясно синя морска вода.