София Андрухович: „Феликс Австрия“

17.05.2023
Снимка 1

Глава 5

Станиславив не може да се сравнява нито с мравуняк, нито с пчелен кошер или с паяжина. При насекомите всичко е подредено и ясно, всичко има своя причина и следствие. И в този град има причини и следствия, само че те са толкова дълбоко оплетени в хаотична плетеница от съвпадения, че е невъзможно да се намери някаква логика.

Който и да е район е лабиринт от криволичещи улички, често до такава степен тесни, че не всеки угоен пан или охранена домакиня с пълни бедра можеше да премине. След някоя такава мухлясала дупка, която сякаш ей сега трябваше да се окаже глуха улица, изведнъж, като дъждовен мехур върху локва, израства неочакван площад. Или обратното: вървиш напред по улицата и ни в клин, ни в ръкав се блъскаш челно в къща, разположена точно по средата, че и под някакъв странен ъгъл, на всичкото отгоре изгоряла наполовина например, със стара градина, със зеле в нея и с крава, която пасе срещу занаятчийницата на шапкаря.

Улица „Липова“ не е такава. Тя е обикновена, широка и дълга, има удобни равни тротоари, покрити с теребовлянски плочки[1], върху които под всяка разклонена липа има пейка с ковани перила. След септември 1868 година улица „Липова“ започва главоломно да се променя: почти напълно изчезват едноетажните дървени къщи, покрити с шиндли, които се запалват от най-малката искра, вместо това започват да се появяват все повече и повече нови двуетажни жилища с причудливи елементи: шпилове и кули, с флорентински прозорци, разделени по средата на малка колона, с остъклени лоджии, мозайки и витражи. Разбира се, вилата, която Петро построи, се откроява сред останалите така, както графиня с бяла кожа и рокля от най-фина дантела се откроява сред селските жени със загрубели ръце и почернели лица. И ще кажа, че не ми харесва чак толкова да съм роднина на тази графиня.

Ще си премълча за подгъва на роклята на графинята, изцапан целия с мръсотия, освен това разлюляван от поривистия вятър, който по този начин излага на показ аристократичните бедра, покрити с копринени чорапи (разбира се, имам предвид глупавия стъклен таван, през чиято пукнатина капе дъжд).

Когато рано заранта излязох за риба, дъждът най-накрая беше спрял, така че дори не облякох дъждобран – само гумени ботуши и широкопола шапка. Изкарах навън моя велосипед марка Duerkopp Diana, като осъзнавах, че карането му в тези блата е рисковано начинание. Но в края на краищата е рисковано изобщо да напускате дома си в такова време, надявайки се да не прогизнете до кости, да не затънете в блатото, да не паднете, да не се окажете пометени от някоя от Бистриците. Ако ми беше съдено да не се прибера вкъщи днес и вместо да донеса живи линове за вечерята с отец Йосиф аз самата да стана храна на линовете и безславно да загина – то така да бъде. Малко вероятно е някой във вилата ни със стъклен таван да забележи липсата ми.

Смело затъквам дългата си пола на колана, за да не се оплете в колелата, прехвърлям крак през високата рама и като държа педала с единия крак, се оттласквам няколко пъти от земята с другия.

Приятно е да се кара по улица „Липова“: тук няма толкова кал, теребовлянските плочи достойно издържат на наводненията. Въздухът, наситен с влага, изглежда като приятен хладен нектар.

Летя по безлюдния тротоар под мокрите липи, които вече са се отърсили от цвета си, но все още продължават да ухаят сладникаво. От време на време ми се налага да забавя на местата, където работата по градската канализационна артерия продължава: има и дълбоки ями, на чието дъно проблясва тъмна кал, а ръбовете на мазната глина са на път да се срутят додолу, като парчета разтопено масло.

С крайчеца на окото си улавям обичайните вили, украсени с люнети и тимпани; фронтони сред изобилие от липови листа, класически портици и колонади, порти от ковано желязо и малки балкончета. Понякога, когато съм в особено настроение, си се представям сред римски ренесансови дворци, вдъхновили някои от местните вили. Ето триетажната жилищна къща, чиято дълга галерия поддържат глави на намръщени химери – те са с озъбени лица, надвиснали над устата носове и заострени уши, сякаш клекнали на ръба на пропаст, притиснали с ръка коляно към гърдите.

Каменната сграда на номер 32 на кръстовището на улиците „Липова“ и „Хилер“ е просто Palazzo della Cancelleria (както казва Петро): прозорците на всеки от трите етажа са разположени на обща ос, различават се по очертанията и размерите си. Прозорците на първия етаж са деликатно рамкирани, пропорционални и полукръгли, разположени върху парапета на перваза и увенчани с богат корниз, подпрян на конзола. Това е училище „Тадеуш Чацки“; като вървя покрай него, подминавам деца с раници, които отиват в час.

На улица „Липова“ постоянно строят нещо ново. Например търговецът Адлерсберг вдига две каменни сгради едновременно – тук дори трябва да сляза от велосипеда, защото калта е почти до кръста.

На номер 16 е резиденцията на владиката Андрей. През 80-те тази сграда изглеждаше готова да се разпадне на прах, вдовицата на адвокат Пшибиловски напълно я беше занемарила. Смешно беше, когато граф Потоцки купи сградата и тържествено я предаде на църквата. Малцина можеха да повярват, че вярващите ще дарят достатъчно пари за възстановяването ѝ. А вижте – възстановиха я и преди епископ Шептицки[2] в нея живяха двамата епископи на име Юлиан.

Представях си, че в този момент, докато карах колелото си под ухаещите липи, владиката Андрей дъвче сутрешния си пандишпанов кекс и ме гледа от прозореца на кабинета си.

Не беше възможно да се направи нещо с външните стълби на сградата на пани Шчепанска, където се помещава гръко-католическият капитул: те блокираха половината тротоар, въпреки че съветникът доктор Катценеленбоген поиска от управата да уреди това неприятно неудобство. Но очевидно кметът няма нищо общо с него.

Отсреща започва строежът на гръко-католическата семинария. Земята е закупена и приписана за тези нужди от владика Андрей, Бог да му дава здраве. Как биха му харесали моите пандишпанови пастички с кайсии! Ще трябва да се опитам да предам по някакъв начин чрез Петро. Или може би чрез отец Йосиф, когато го нахраня с линовете.

Завивам надясно по улица „Собиески“, почти се сблъсквам с някаква карета, чувам псувни на три езика едновременно и като прелитам на отсрещния тротоар, се опитвам да стигна до градината на Гизела възможно най-бързо. Следват ме викове на украински, подигравки на полски и съскания на немски.

След това бавно въртя педалите по спретнатите пътеки между кръглите корони на каталпите, покрай лировите дървета, чиито листа приличат на отпечатъци от копитата на фавн, вдишвам неприятната миризма на листата на айланта, а после почти мразовитата стипчива свежест на туята и хвойната. На пейките седят сгушени сънени дрипльовци. Двама разчорлени гимназисти пушат дебела цигара, от която стърчат клечки тютюн.

Градината свършва и аз се озовавам на улица „Сапижинска“, направо пред фризьорския салон с прозрачни крила на вратата. През витрините виждам редици поставки за перуки с плоски лица, няколко големи огледала и рижа клиентка с ондулинови къдрици, която най-вероятно спи на стола, а долната ѝ челюст безпомощно виси над гърдите ѝ, увити в пелерина.

Карам по улица „Гославски“ сред кръчми и магазини, пълни с порцелан, коприна, козметика и парфюми от Англия и Франция. И изведнъж се озовавам в един съвсем различен свят: сякаш някой внезапно е променил декора, докато мигна с очи.

Към мен вървят млади равини в черни дрехи от лъскав сатен, изпод които на очи се набиват снежните части на чорапите; на главите си имат ермолки, обшити с лисича кожа. Разговарят бурно помежду си, спорят и крещят с пронизителни гласове, жестикулират оживено, размахват широките ръкави на дрехите си като гарванови крила. Някои съсредоточено се молят, понякога вдигат ръце нагоре, друг път притискат длани към стената на синагогата.

Уличките тук стават все по-мънички и по-тесни, обградени като с гъби от засадени дървени къщички. Сградите са пълни с магазинчета, ателиета на часовникари, обущари и шивачи. Влизам в невидим облак от тежки парфюми: смърди на чесън, боклук и кози. Козите често живеят в помещенията заедно с тези бедни многодетни семейства.

Налага се да сляза от колелото: калта е твърде дълбока. Гумените ботуши ме спасяват: калта е почти до колене в локвите, разлели се като истински езера. Кози блеят, деца се надвикват. Откъдето и да мина, като пръски от блато политат подвикванията на прекупвачите, уличните търговци, които стоят по портите със своите грес, сапун и конфитюр, бръсначи, четки, венци лук и чесън.

Базарът е безлюден като никога. Гуцулите[3] днес не дойдоха: пътищата са заляти и наводнени, няма начин да слезеш от планината в долината, докато наводнението не свърши. Отделни селянки с цветни шалове седят над кошници със зеленчуци и плодове. Коне цвилят, някъде отсреща се чува женски бой и полицейска свирка. В палатката някаква маджарка разказва на немски за приключенията, които нейното семейство е трябвало да преживее, за да се добере тук: кобилата се удавила, каруцата била отнесена от течението, те трябвало да газят до раменете във вода и да носят плетени кошници с горски плодове на главите си почти цял километър.

Накрая стигам до големите поцинковани медни легени с жива риба. Голяма страшна еврейка седи до тях и сръчно плете чорап на дълги игли за плетене. Рошавата ѝ черна перука е паднала на тила ù, но жената, напълно погълната от работата си, не забелязва това.

Не забелязва дори, че от няколко минути съм отклонила поглед от нея към рибите, които изобилно шават в медните легени: в единия дебели черни змиорки се гърчат като червеи, в другия малки щуки кръжат в омагьосан танц, в третия – където е най-пренаселено – спазматично отварят кръглите си уста линове с жълтеникавозеленикав блясък и сребърни шарани.

– Колко искате за линовете, госпожо? – питам аз.

Жената ме поглежда с огромни тъмни очи, покрити с тежки клепачи.

– За линовете ли? – казва тя с груб, почти мъжки глас. – Днес линовете са малко и са скъпи.

– Как така са малко? Казват, че сега може да се хване риба и с голи ръце – учудвам се аз.

Някой наблизо избухва в смях. Но аз нямам намерение да се предавам. Такива увъртания са ми ясни.

– Тогава заповядайте да си хванете риба с голи ръце, госпожо – казва ми провокативно жената и мързеливо се прозява. – Няма да ви преча. Там, откъдето се чуват женските викове – това са две млади дами, които се скараха за шаран, голям колкото прасенце.

Наоколо всички вече открито се смеят. А аз трябва да взема линове за вечерята с отец Йосиф, Бог да го благослови.

– По колко искате за линовете, госпожо? – търпеливо питам аз.

Жената се обръща и виква:

– Велвеле! Ела тук!

Иззад планината от чували излиза млад мъж – сигурно синът на сънливата еврейка. Без да бърза, той се приближава до медния леген и се надвесва над мен, като ме гледа от горе надолу. Въпреки че е много по-млад от мен, той има величествен и сериозен вид.

Погледът му ми прави някакво необяснимо мистично впечатление: изведнъж ми става студено, сърцето ми започва да бие бързо и тревожно, дланите ми се изпотяват и започват да треперят. В очите му блести нещо обидно и унизително, макар че месестите му, яркочервени устни са разтегнати в приятелска усмивка. А аз, вместо да се обърна и да си тръгна, стоя като препарирана и не мога да откъсна поглед.

– Госпожо! – далечният дрезгав глас на еврейката долита до мен сякаш през мъгла. – Наистина ли искате линове или имате нужда от друго нещо?

С големи трудности премествам невиждащите си очи към озъбената еврейка и след това отново поглеждам към рибата. С какво съм по-различна от нея сега: също толкова наплашена, също така вцепенена, също като нея не ми достига въздух.

Велвеле, кралят на рибите с шапка от черна козина, клеква над медния леген, с ловко движение хваща първия и най-добър лин и ми го показва. Рибата се мята с невероятна сила, извива се на двете страни, опитва се да се освободи, но ръката на мъжа здраво държи люспестия мускул и изведнъж усещам железния му допир върху мен и ме залива втора вълна на парализа.

– Да го убия ли? – пита Велвеле.

– Моля? – изплашвам се аз.

– Да убия ли рибата? — повтаря спокойно Велвеле.

– Не, благодаря. Няма нужда.

Така той ми избира четири красиви лина, завързва ги в платнен чувал и ги поставя в кошницата на колелото ми.

– А госпожата няма ли да попита колко иска Велвеле за рибата? – интересува се майка му.

– О, да! Колко искате за рибата? – възкликвам аз.

– Две крони и четиридесет гулдена за кило – учтиво отговаря Велвеле. — Тука са цели две кила.

Започвам да търся портмонето си, не помня къде съм го сложила. След това броя парите със същата трудност. Благодаря пет пъти, като се старая да не гледам в очите никого и препъвайки се като насън, се придвижвам към изхода на базара. Там се спъвам в някаква глупава бъчва и с трясък падам върху колелото си, по лице в една локва. Рибата се измъква от торбата по някак си и сега подскача нервно и се мята в калта.

Велвеле ми помага да се изправя, вдига колелото ми и го подпира на стената, докато той спокойно слага линовете обратно в торбата.

– Трябваше да ги убия за госпожата – казва с нежен глас и ми подава някаква омацана кърпичка.

Не знам как успявам да удържа сълзите от тежкото унижение, които напират в гърлото ми. Не знам що за чудодейство е това, що за черна магия, що за глупава шега и как една нормална жена без затруднение е превърната в безпомощно плашило.

Седя сега в салона, над кофата с линове и от стъкления таван пак тече вода. Вали. И аз плача, но горчивината не намалява.

----------------------

[1]  Град Теребовля е известен с полезните си изкопаеми, най-вече с пясъчника, а теребовлянските плочи се използват в строителството, градоустройството и скулптурата. – Б. пр.

[2]  Андрей Шептицки (1865–1944) – председател на Украинската гръко-католическа църква, митрополит Галицки, архиепископ Лвивски, доктор по право (1888) и богословие (1894), един от видните ръководители на националното движение през ХХ век. – Б. пр.

[3]  Етническа група, населяваща Източните Карпати, част от територията на Украйна и Румъния. - Б. пр.

 

Откъс от книгата на София Андрухович „Феликс Австрия“
Преводач: Райна Камберова 
Редактор: Мартин Христов 
Художник: Гергана Грънчарова 
Фотография: Валентин Кузан 
Страници: 264 стр. 
Цена: 18,00 лв. 

Публикува се със съдействоето на преводача и издателството.

 

За „Феликс Австрия“

В романа „Феликс Австрия“ действието се развива в Станиславив (Ивано-Франкивск) от края на XIX и началото на XX век. Обикновен град в покрайнините на „щастлива Австрия“, в който хора живеят, страдат, неминуемо се влюбват, интересуват се от наука и от шарлатанските представления на световноизвестни илюзионисти, забавляват се на балове и карнавали, ходят на разходки и крият тайни в резбованите си скринове. На фона на епохата, която за бъдещите генерации все повече обраства с митовете за идиличния живот, съдбите на две жени са се преплели така, сякаш са стволове на дървета – в неразривна връзка, която не им позволява нито да живеят, нито да дишат свободно, нито да останат една с друга, нито да си тръгнат.

Книгата е носител на наградата „Книга на годината на BBC“ и е удостоена със специалната награда на Форума на издателите в Лвив.

Преводът и издаването на настоящата книга са осъществени с подкрепата на Европейския съюз в рамките на програмата House of Europe.

София Андрухович

Photo: Valentyn Kuzan

София Андрухович (1982) е родена в град Ивано-Франкивск. Авторка на сборниците с разкази „Лятото на Милена“ (2002), „Старите хора“ (2003), „Жените на техните мъже“ (2005), романа „Сьомга“ (2007), „Съзвездието на Кокошката“ (2016) в съавторство с Марияна Прохаско и „Амадока“ (2020). Активно превежда от полски и английски. Дъщеря е на писателя Юрий Андрухович и съпруга на писателя и преводача Андрий Бондар. „Феликс Австрия“ (2014) е вторият ѝ роман, за който получава три престижни награди в Украйна – „Книга на годината на BBC“, Специалната награда на Форума на издателите в Лвив и наградата „ЛитАкцент“. По книгата през 2020 година е заснет филмът „Предадената“ с режисьор Христина Сиволап.

 

 


 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника