Петер Фройхен "Глад": една идея за роман в картини

Превод от Юлия Кювлиева

Аз лежах в една снежна колиба и треперех. Нямах нищо за ядене, нито съчка за огън. Бурята навън се усилваше. Излизането на лов ставаше невъзможно. Изчезна и всяко търпение. Не оставаше нищо друго, освен да се лежи и мечтае за вкусно ядене. При мен бяха старите Утутияк и неговата жена Маник. Положението ни беше много опасно, защото нямахме нищо за ядене.

- Разкажи нещо, Утутияк, - казах аз – Нещо за твоя най-лош период, прекаран в глад, за да престана да мисля за вкусните ястия в Кап Йорк.

- Ти приказваш за глад? – каза старият – Ти си един бял човек и никога не ще изживееш един истински голям глад. Това, което вие сега смятате за глад, е нищо за нас ескимосите, които сме преживели много по-лошо от сегашното. И именно за това ще ви разкажа нещо, защото аз още от дете съм научен на глад. Погледни зад мен старата, колко спокойно седи. Двата деня, които прекарахме заедно без храна, даже не я карат да мисли за това. Не, тази страна ти трябва още да изучиш. Това е страната, която е лишена от всичко, обаче пълна с живот, защото хората от цял свят идват тука, за да бъдат до насита най-лошото. И сега ми хрумна най-лошото, което съм преживял. Това стана много отдавна, и аз едва си спомням някои важни моменти.

Обаче, ще ти разкажа за най-страшния глад, който преживях. Да, това бе тъй отдавна и се случи в онова време, когато вие, белите хора, още не живеехте в нашата страна. При нас идваха много търговци, с които ние търгувахме, но след като завършваха своята работа, те бързо се връщаха обратно.

Това, което аз ще разкажа, се случи в оная голяма зима, която трая цели две години. През цялото лято ледът не се разчупи и снегът не се стопи никъде в страната. Такова нещо се е случвало само два пъти в моя дълъг живот, а сега съм вече един стар човек. През цялото лято ние гладувахме и живеехме в мизерия, а при това настъпваше тъмният месец, който за нас тук, горе, е най-лошото време. Ние живеехме тогава в западното крайбрежие на полуострова Мелвиле и повечето хора отиваха на север да търсят щастието си. Обаче баща ми и неговите другари ловци останаха тук, за да ловят през счупения лед морски кучета, т.е. тюлени. Тогава имаше само глад и немотия.

Моята майка беше умряла. Баща ми се ожени повторно за сестрата на жената на нашия съсед. Двете жени имаха по едно дете и тяхната стара майка живееше при тях, като ходеше ту в едната, ту в другата колиба. Тогава аз тъкмо бях станал ловец и имах една пушка, която ми беше завещана. Днеска не употребяват вече такива пушки. Тогава имахме в изобилие стрели и лъкове, за преследване на елени. През онова време умря мъжът от съседната колиба и жена му се пресели при нас, а заедно с нея и старата. Ние с баща ми трябваше да се грижим за всички. Освен това, при нас беше и моята сестра-храненица. Това беше Маник, моята жена, която майка ми веднъж купила, за да я отгледа и възпита, а след това да я направи моя жена. Тя беше малко по-малка от мене, но при все това много силна. Нашите кучета бяха много лоши, защото не получаваха нищо за ядене.

Един ден баща ми каза, че ще отпътува с всичките кучета на лов, за мечки, където ще се забави няколко дена. При нас остави само две кучета, за да могат да ни помагат при издирването на някоя мечка. Обаче моят баща се забави много. Двете деца умряха. Аз често виждах двете жени, с извити ножове в ръка, да излизат навън и да отиват нататък, където бяха техните гробчета. Какво правиха те там, аз не искам да разказвам. Ние ядяхме само кожа с козина, а понякога и ремъци. Времето не ни даваше нищо.

Една нощ аз лежах и се преструвах на заспал. Тогава чух трите жени съвсем тихо да си шепнат. Те сочеха към моята Маник и едната каза, че тя сега е силна и тлъста. Аз разбрах, че те се готвят през следващата нощ да я убият с брадва и изядат. Не се помръднах и трите жени ме смятаха за заспал. Но аз през цялата нощ мислех какво може да се направи. Най-сетне реших, че трябва да я спася, като избягаме. Аз мислех, че ако ние трябва да умрем, то по-добре е това да стане вън, двамата заедно, отколкото да бъдем разсечени и изядени тук от тия жени. Чудно е у жените това, че помежду си са толкова добри. Обаче когато се касае за живота им, те стават жестоки.

На другия ден разказах всичко на Маник. Разказах за опасността, която грози нейния живот и, че ние трябва да бягаме. Обаче тя не можеше веднага да тръгне, защото дрехите и не бяха в ред. Ние бяхме изяли подметките на обувките й и трябваше да си постави нови. На другата вечер, аз скрих на вън брадвата, ножовете и всичко, с което можеше да се убива. На лягане казах, че всички тия неща съм забравил вънм където съм работил, а сега не ми се иска да отида да ги донеса. Старата жена каза, че трябва веднага да отида да ги донеса. Престорих се на много очуден и попитах, за какво ще и трябват през нощта ловните сечива.

На другия ден казах, че ще отпътувам мен, на лов към фиорда. Поисках да взема и Маник с мен, но те не позволиха. Аз отговорих, че ще трябва да ми помага и да вземе две игли за шиене и един остър нож. Взех си пушката с всичките патрони и брадвата.  

Всичко това жените не забелязаха. Освен това взех моята възглавница и една еленова , кожа за завивка. На тръгване, жените казаха, че ако не уловя днес нищо, да се върне Маник да им съобщи. Аз им обещах, но знаех, че те искаха да я убият, когато тя се върне в къщи без моя закрила. Ние взехме и най-голямото куче с нас, за да ни сочи лова. Върху една малка дървена шейна натоварихме нашите неща. Без да забележат жените, взех едно малко гърне и тогава потеглихме.

Беше тежко да се върви напред. Бяхме гладни и се изморихме бързо. Стори ни се, че пътят към Фиорда е безкрайно дълъг. А най-напред трябваше да се отдалечим толкова, че да не ни виждат от колибата. И колкото се отдалечавахме, толкова извивахме към вътрешността. И по-рано съм срещал аз хора ловци, но ако сега имаше такива, щяхме да ги убием. Ето защо, не ни оставаше друго, освен да бързаме напред. Обаче уморени, ние вървяхме съвсем бавно и вечерта трябваше да построя една съвсем малка снежна колибка. А тя стана съвсем малка, защото нямах сили да построя по-голяма. Ние се промъкнахме вътре и легнахме да спим.

Нямахме нищо за ядене. А на другия ден, когато ни предстоеше дълъг път, тръгването беше невъзможно. Но ето, че щастието ни се усмихна. Видях една лисица, която тичаше точно срещу нас. Аз я убих и ние веднага я изядохме. Кучето получи костите, червата и кожата, с изключение на опашката, която Маник взе за да си предпазва носа от студа. Топлото месо великолепно подейства на стомасите ни. Ние се подкрепихме и потеглихме отново, защото изяждането на една лисица не изискваше много време. Освен това лисицата беше малка и мършава.

На следващия ден ние не уловихме нищо. По късно аз убих две снежни птици. Разделихме си ги по равно и продължихме да вървим. Бяхме много изплашени, защото гладът все повече и повече се усилваше, пък и бяхме много изморени. Напоследък ние бяхме толкова изтощени, че се клатушкахме като бели моряци, пийнали повечко ром. Толкова бяхме отпаднали, че трябваше да се подпираме. Реших да изядем кучето. Но Маник каза:

- О, не! Остави го живо, защото ме е страх сама, когато ти се отдалечиш за лов. Когато оставам сама, аз винаги виждам да ме дебнат очите на ония три жени от колибата.

В този миг ние видяхме, че кучето вирна глава и наостри уши: беше подушило нещо наблизо. В движенията му аз виждах нещо сигурно, затова сложих връвта на врата му и тръгнах по следите му, очаквайки да ме изведе пред нещо. Малко след това кучето изгуби някакви следи, но пак ги намери и след няколко минути тичане достигнахме на едно място, където една мечка беше издълбала своето зимно легло и спеше зимен сън.

О, колко щастлив бях аз! Сега ние имахме вече храна и осигрявахме по-нататъшното си съществуване.

Съвсем спокойно се върнах при Маник, взех всички неща с малката шейна и се упътих за мястото, където лежеше мечката. Веднага започнахме да разриваме снега наоколо. Мечката лежеше в една дупка, която беше издълбала в снега. Скоро мечката изрева, защото    и бяхме нарушили съня. Тя се разяри и се показа половината от дупката. Но една мечка, която цяла зима е прекарала в сън, ослепява от слънцето и не може нищо да вижда. Аз взех пушката си, отидох при нея, опрях я до главата и и гръмнах. И ето тя лежеше мъртва пред мене. Ние толкова се зарадвахме, че не можехме да говорим.

Видът на мечката ме окуражи и ми даде сила да построя една по-голяма колиба, защото тук трябваше да останем за по-дълго.

Одрахме мечката. Тя беше тлъста, защото беше женска. Тлъстината която се намираше между червата изядохме още при изкормването й. Вътрешността и всичко друго, което не ни беше нужно, хвърлихме на кучето. Маник нацапа лицето си с кръв от животното, за да изкаже с това благодарността си. След като тази работа беше привършена, отидих да разгледам околността. Скоро обаче се върнах, защото намерих един камък с плитка вдлъбнатина. От този камък ние си направихме една лампа. И така започна един нов живот за нас. С помощта на моето огниво запалих приготвената лампа и започнах да топя лед, който ни послужи за вода за пиене. До тогава ние ядяхме само сняг и лед, затова устните ни толкова бяха напукани, че ужасно боляха. А сега вече ядяхме месо и всичко беше хубаво.

На следващия ден аз построих плътно до първата снежна колиба една нова, а старата остана да ни служи за запазване на храната която имахме. След това намерихме още два камъка, от които си направихме лампи за топлене. Маник стана сега истинска жена, макар и малка жена. Тя окърпи моите дрехи с жилите на мечката, които приспособихме за конци. До сега ние нямахме нищо, с което да можеше да се шие. През престояването на това място ни нападна една силна и страшна буря. Ако по това време бяхме навън, ако не бяхме намерили мечката, отдавна щяхме да бъдем мъртви.

А сега ние лежахме с кучето си вътре на топло и всичко вървеше добре. Ядяхме през цялото време. Кучето ни, като че се бе превърнало в друго животно. Шкембето му беше станало голямо, козината лъскава, като, че никога не бе гладувало. Стана ни толкова весело и приятно, че не мислихме нито за миналото, нито за бъдещето.

Илюстрация: Александър Денков, кадър от романа в картини "Храбрият ескимос"