Любов Кронева: "Капата" - "Бабини ягини"

Имаше да повърви край шосето, да свие по пътека през рехава горичка и скоро се показваше бабината й къща горе на баира. Ей тук, в горичката, се случи. Капата разбра внезапно, че не иска да вижда жената, която уж й беше майка, и приличаше на нея, и се водеше по документи, всъщност не й беше никаква, не иска да търпи опяването за щяло и нещяло на баба си, понеже сега живееха с нейната пенсия, не иска дори братята си, адски изнервени от онези двете, затова непрекъснато кряскаха дивашки, подскачаха, събаряха, чупеха... Спъна се, полетя напред, без малко да забие нос в дърво, прегърна го, пое си дъх. Огледа се. Намираше се вдън гората тилилейска.

Дебели коренища, усукани, почти потънали под напали клони и шума, толкова плътна, че пружинираше. Папрати се извисяваха, могъщи дървета, мъхове се диплеха красиво, тъмнозелено, тук-там тъмнокафяво, черно. Сумрак. Неподвижност. Нито птичи глас, нито повей от вятър. Капата чуваше как сърцето й блъска, чак ушите й писнаха, разтърка ги, как се е объркала, как се е заблудила, изчезнала бе широката пътека, осеяна с празни опаковки от каквото се сетиш, и нямаше път наникъде. И тихо, тихо като на гробищата, но... и там никога не бе толкова тихо. Освен да се е озовала в някой от световете на онази Емилия. Кой знае, може да е заразно. Вдишала е някакъв вирус, смахнала се е, без да усети и е тръгнала насам-натам – във въображението си, а тялото й лежи на онази пътека сред фасове и лайна, мухи кацат по лицето й, лиги текат от устата й, кой знае кога ще я намерят... Стига бе, стига! – зашепна си, гласът й беше пресипнал, ще се оправя, ще се покатеря на дърво и ще намеря изхода. Тъкмо подскочи към удобен клон, зърна небето през пролуката от зеленина. Слънце сияеше в тази пролука, бял перест облак се местеше, но не се изместваше, друг да доплува, а встрани, на едно дърво разстояние – нащърбена луна, звезди, набучени в чернилката на нощта, адски й прилоша. Присви се, свлече се до дънера, здраво стиснала очи, с надеждата, че отвори ли ги, гората тилилейска ще е изчезнала.

Някой се прокашля, кхъ, кхъ. Деликатно кашлюкане. Сторило й се е. Привиждаха й се, причуваха й се... аномалии, аха!, това бе думата, което някак си я поуспокои, но пак кхъ, кхъ. И провлечен глас занарежда какъв шум вдигнала, а той тъкмо се съсредоточил и концентрирал върху представата, че е в кабинета на своя психолог, седи в удобно кресло, не му убиват ръбести повърхности, наоколо, вместо безразборно разхвърляната растителност – фикуси и други палми, които действали успокояващо, защото били в саксии, та, тъкмо щял да успее, за да каже на онзи тиквеник какво мисли за методите му – тряс, тряс! Носорог, казал си, цепи през клонака, може да е и мечка, но се сетил, че тези животни няма как да са тук, защо да се плашел напразно, и какво да види – Червената шапчица! Тиквеникът му заръчал преди няма и половин час, щял да знае точно, ако поне телефонът му работел, но и телефонът, и часовникът му се изключили, за да размишлява, както личи, на спокойствие върху приказката, която в детството му го привличала най-много и на ума му дошла само „Червената шапчица“. Неясно поради какви причини. Нямал спомен тази особа да му е била кой знае колко симпатична. И ето я! Ту се нахвърляш на дърво, упрекна я, ту припадаш, неадекватно поведение, несъобразено с образа и сюжета, по-добре ли си вече, защото се надявал да не се разреве и разпищи истерично. На Капата й се щеше да запуши и ушите си, но полека отвори едно око.

Мъж, щръкнал сред папратите. Някакъв стар. Четиридесет годишен, че и повече. Косата му побеляла на кичури, вързана на опашка, с бежов летен костюм, от онези личности, дето никога не се разплуват с търбуси и двойни брадички, нито се перчат с буци от мускули. Виждаш ги, когато излизат от сграда в центъра на града и влизат в луксозни коли, подкарват ги небрежно и безшумно, след тях остава тънък мирис на скъп одеколон и скъпа кожа, и на разните неща, които няма как да научиш в училището на своя краен квартал, ако ще да съдереш задника си от усърдие. А Капата искаше братята й да станат такива след време, това искаше тя за тях, обаче – мечтай си. Техникум в най-добрия случай, занаят. Съвсем се вкисна.

Просто не гледай нагоре засега, тази реалност, каканижеше онзи, не се съобразява с условностите в човешкото съзнание, макар че от него произлиза, възможно е, разбира се, да се заблуждавам заради вкорененото в човека високомерие или й харесва да ни шашка, чакай да помисля... От икономия? Трябва ти нощно небе – моля, ето ти до него и слънце, на пръв поглед е логично като в детска  рисунка, забеляза ли как изпъква всяко листо до теб, а нататък, само след две крачки всичко се слива, размазва се, зеленото потъмнява до черно, но какво се чудя, тази гора се развива, учи се каква да бъде, защото толкова пъти е рисувана и описвана... от разни пришълци като нас.

Капата се изправи. Потъпка на място, внимаваше да гледа в маратонките си и тръгна да си пробива път през храсталака, защото в паузите му за размисъл бе дочула ромон на поточе, а където тече вода, това да го знаете, има и пътека. Не беше трудно. Стената от дървета само отстрани изглеждаше непроходима, но бодливи растения разперваха клони накъдето сварят, издърпа ръкавите на суитшърта си, за да не издерат ръцете й, онзи се помъкна след нея, тихо изруга, нещо изпращя, как се казваш, попита го тя и се озърна. Той се бореше с тръни, докопали дългата му грива, Волф, рече мрачно, щом се освободи, иначе името ми е Венцеслав, това е единственото, което майка ми е дала, но никой не зачита венценосното ми име и този неин избор е бил неправилен, всички ми казват Волф. Ако си маниак, заяви Капата, дето си пада по момиченца с червени шапчици, да знаеш, че а̀ си ме нападнал, а̀ съм те претрепала, не се шегувам, грабна дебел, изсъхнал клон, сякаш оставен там нарочно тя да го намери, и се подпря на него като Коен Варварина, за да онагледи намеренията си. Сопата стигна до брадичката й, развъртеше ли я, по-скоро себе си щеше да претрепе. Не, не, не вярвал да е, хм, маниак, но допускал, че в него се спотайва доза маниакалност, не можело да не се спотайва и ако бил тук, за да изведе наяве някаква своя непозната същност... Винаги го потрисал фактът, че човекът 95% бил все още примат и само 5%, само нищожните 5% били натрупванията на културата и цивилизацията, какво му струвало да се отпусне с въздишка на облекчение на четири крака, да се отърси от задръжките си, които в по-голямата си част му били неразбираеми и да огласи света с воя си, ама нямаше спиране този човек, дуднеше ли, дуднеше. Предупреден си, каза му Капата и излезе на полянка.

Поток шушнеше край нея, дървета я ограждаха, на отсрещния бряг пак плътно скупчени дървета, водата миеше оголените им корени. Високо горе вятър полюшваше върхарите им, а небето беше на свечеряване. Преди да си отиде слънцето го оцветяваше в розово и нежно сиво с изстиващи пръсти, покой. Капата спря в средата на полянката, приличаше й на стая и сякаш се разтвори в покоя, който гората бе събирала там от памтивека. Усети как олеква, разпери ли ръце, ще излети към розовата пролука, и се отпусна онова, свитото като подгонено зверче в стомаха й. Полегна, подложила раницата под главата си, земята топла, тревата мека, защо ли не остане тук завинаги... Е, нямаше да остане тук завинаги, но й се искаше.

Онзи изтупа сакото си, съблече го, огледа го придирчиво, облече го, пак го съблече и го закачи на клон, абе, ненормалник. Не й пукаше, какъвто ще да е. Капата беше в безопасност, така се чувстваше, земята и цялата природа я пазеха. Волф, значи, измърмори сънливо. Ами, защото баща му бил немец, биолог, както и самият той, нямало да я занимава с тясната си специалност, докато клечеше край потока и си играеше с водата, откъсна тревичка, сдъвка я, див джоджен, съобщи й, а водата била ледена, идвала отвисоко, работел над храните за космонавти, в смисъл, че баща му тогава работел над проект, свързан с храните за космонавти, българите били много напред в тази област, дали знаела, ето, сега щяла да знае. И млъкна. Прескочи потока, намери си удобно място сред оголените корени, настани се, поиздърпа нагоре ръбовете на панталоните си, за да не се намокрят, а погледът му шареше накъде ли не, не и към нея, уж се любуваше на околната растителност, ееей!, не с този номер на Капата. Тя се надигна, извъртя настрани козирката на шапката си и се втренчи в него, както постъпваше с братята си, заподозреше ли, че се опитват да я мамят. Още не бил чул името й, смята ли госпожицата да се представи, викат ми Капата, рече тя сухо, хм, да, логично, но и Червената шапчица трябва да има име, аха, Лиана, хубаво, мрази да й казват Лили?, щял да го запомни, и какво за баща ти, прекъсна го тя, само баща ли имаш. Не, не, как. Като всеки човек и той. Дори Господ, както знаем... Но майка му, в смисъл, биологичната му майка. Друга жена го отгледала, така се случило, а баща му го осиновил. Загреба вода с шепа, размаза я по лицето си, глупаво, съзнава, че е глупаво да се измъчва след толкова години, бил осемнайсетгодишен, когато му казали, могли са и да не му казват, но винаги е по-добре да знаеш истината. Друг е въпросът какво да правиш с нея, как да я наместиш, за да живееш нататък безгрижно, защото човекът какво иска най-много, това иска – да живее безгрижно... Умна жена, спор няма. Износила го, родила го, знае се, че раждането обновява организма. Или до последно се е надявала, че баща му ще се ожени за нея, а той й отказал категорично, не, казал й, не мога, не мога, върнал се при жена си в Потсдам... И тя го оставила. Просто извадили от тялото й ненужен израстък, какво като пищи и я търси, оставила го, тръгнала си, за да живее нататък, кариера, брак, няма деца, а баща му разбрал от колеги и признал всичко на жена си, и тя му казала, твоето дете, казала му, не е за боклука. И се вдигнали двамата, дошли в България, дирели го из сиропиталищата, намерили го, ДНК-експертиза, баща му настоявал, тя не искала, тя някак си веднага го познала в стаята, пълна с бебета... Най-добрата и най-милата жена на света. Но не е майка му. Разбира ли госпожица Лиана, разбира ли, че в гените му няма от нейната обич и доброта, от способността й да прощава, има... гнус. Потеше се, тресеше го от нерви. Капата се притесни, стегни се, каза му, голям мъж си, какво ти пука за някаква, дето, ако честно, не ти е никаква. Страхът, смутолеви той, едва му се разбираше, ето какво може би искаше да чуе от мен психологът, ето какво не можех да му кажа, не го знаех, изскочи ми едва тук – страхът, че допусна ли някого до себе си, ще намери онова същество, малкото и безпомощното, което сега спи, ще го събуди грубо, за да чуе как плаче и ще му обърне гръб... Всеки се страхува от това, каза Капата, мислиш си, че си кой знае колко особен, изобщо не си, братята ми например, от малки се страхуват, че ще ги изоставят, макар че майка ми никога, никога... Той мълчеше, покрил лицето си с шепи, свали ги. Аз имах нахалството, каза, да се изживявам като високо организирано същество, докато я срещнах – на една конференция, ясно е, че отидох нарочно, видях името й в списъка с участниците, професор Амелия Карагьозова, на коктейла ни запознаха, усмихна ми се учтиво, на времето познавала баща ми, как е той, следи публикациите му, радва се, че синът му избрал неговото поприще и се извърна, за да говори с други хора, с чаша червено вино в ръката, косата й вдигната нагоре. Гледах голото й вратле и как синя жилка пулсира, и исках да прегризя тази жилка, да скърша врата й, и щях да го направя, Бога ми, но не можех да помръдна, залепнах сякаш за пода, само стисках чашата си и я счупих, после под микроскоп вадиха от дланта ми парчетата стъкло, тъпо копеле съм аз, тъпо... Капата искаше да му разкаже за онзи, татуирания и изоставения, дето блъсна майка й с колата си и умря толкова гадно, искаше да му разкаже, но думите заседнаха в гърлото й.

Дърветата се завъртяха с немислима скорост. Потокът се изви върху розово-сивкавото  небе и засия с всички цветове на дъгата. Отхвърчаха копчетата от ризата на Волф, гръдният му кош се изду, покри го сива козина, а лицето му се размаза, нямаше лице... А вълча муцуна.

От книгата на Любов Кронева, "Бабини ягини", ИК Жанет 45, 2020

Оформление: Христо Гочев

Редактор: Надежда Радулова

Жанр: Проза, разкази и новели

Цена: 17.00 лв.

Брой страници: 220

 

Още по темата в Диаскоп:

НОВИ КНИГИ: Любов Кронева и "Бабини ягини"

© Христина Мирчева

Илюстрация: ©Стилиана Георгиева - Stella

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.