Христина Мирчева: Игрите на глада - Дневник от скука II

Продължение на Дневник от скука I

Група хлапета от близкия лагер скачат с писъци срещу завличащите вълни. Пясъчната вода ги поглъща и изплюва след секунди, търкаля ги като гумени топки и отново ги залива като истеричен смях. Спасителят обикаля нервно, а свирката не слиза от устата му. Вода, гладна за играещи удавници.

≈

Спомням си един от онези мрачни дъждовни дни на плажа, пуст не само поради ранния час, но и поради мъртвото вълнение с черен флаг, който държи летуващите далече от морето. Но не и баща ми – хазартен тип по отношение на забраните, въпреки моите увещания на кльощаво 7 годишно хлапе, той се хвърля във водата и плува уверено навътре. Гладка повърхност, без нито една вълна, нищо не предвещава подмолните течения, мъртвото притегляне. Сама съм сред тишината на ивица черен пясък. Гледам как подминава първата, после втората шамандура без дори за миг на намали темпото на кроула. Внезапно чувам зад гърба си острата свирка на спасителя, псувните му и заканите „само да ми падне тоя перко”. Загубили сме го от погледа, когато тъмната точка от далечината започна бавно, но уверено да се приближава към брега.

Нищо не смути тогава спокойствието на тоя иначе ужасно избухлив човек - спасителят на плажа крещеше напразно в ухото му. Само плю встрани и ми направи знак да тръгваме - ръката му почти незабележимо потрепва, грабва кърпата от пясъка, горд от предизвикателството. Мълчà през целия път. Аз, както винаги, се опитвах да вървя с размаха на неговата широка крачка. На мама нищо не казахме.

≈

Сега си мисля за вълните, за гмуркането под вода. Гмуркаш се под вълната и чакаш да отмине, спасявайки се от ударите и пораженията, забавно е да излъжеш дори за миг непредсказуемите водни набези.

Забавляваш се, крещиш на воля без страх, че някой може да те чуе, защото тези до теб също крещят. Богините на живите води разпускат косите си. После някоя от тях подскача дълго на един крак, за да се увери, че водата от ушите е изтекла, ах, тези Еви на невинните забавления.

Едър татко, приличен на мечок, държи за китките малката си 3-4 годишна дъщеричка. Не се страхува, радостта на момиченцето, нечуваното забавление, ги оставят за дълго във водата. Нейните плитчици се премятат сякаш са знаменца, след години този спомен от детството ще й бъде сигурна опора.

Изобщо татковците тук, готови да се откъснат от бирата, бридж белота и телефоните, от разговорите за световното положение или световните футболни първенства, от хазарта и игрите на рулетка, дори от тайните любови. Много по-грижовни от уморените и безучастни майки, които лежат със затворени очи, обърнали гръб на пясъчните кули.

Разглеждам снимките от сутринта. Морето е превзело брега - изгризаната плажна ивица, вълнолома, изгряващото слънце, чиято светлина се разлива по мокрия пясък, чаша, пълна с пясък, стояща върху масичка, затънала в мокрото, угрижен мъж с тънко яке с вдигната яка, седнал до спасителния пункт, облъкатен на коленете си, друг, който бяга по брега срещу вятъра, две възрастни дами в пъстри рокли, по детски радостни от мощния прилив и безредието от изтръгнати чадъри, писъци на чайки, водорасли и нашествие на медузи. Оранжевите шамандури, лодките в далечината... По кея бяга девойка в бяло парео, подминава рибаря, който от часове лежи на една страна и дебне, хвърлил въдица, виждам само гърба му и лекото поклащане на ръката.

От крайбрежното бистро долита силна музика. Млад циганин танцува в кръг, над главата му прелита гларус.

Привечер тръгвам за Несебър. Потоци автобуси, автомобили, влакчета и хора се вливат в градчето, други поемат обратния път. При входа отново е скачащият шут на неясна възраст. Музиката – от джаз до метъл, се носи на вълни от трудно изброимите кафенета, кръчми, капанчета.

Капанчетата – такива, каквито ги помня от години. Вечният проблем за глада, за търсенето и намирането на храна, която е уж в изобилие, но от която нищо не можеш да избереш. Красива е само рекламата, опаковала поредната новост в отровите. Решаваш да обядваш прилично в някой ресторант, но още със сядането и бързия преглед на менюто, се отказваш – навсякъде едни и същи шарени каталози със съмнителен кич на европейски цени, замайваш се от глад в чакане на сервитьор – толкова значим, колкото нищо друго в този час на деня.

Или отново и отново пържени картофи от близкото капанче със занемарен вид, което се обслужва от често пъти възрастен мъж, пристрастнен към пушенето и пиенето на бира и от неговия меланхоличен син с едър корем и къси гащи, невидели вода и сапун от миналото лято. Тъкмо си мислиш, че положението в кухнята със сигурност е още по-трагично, когато оттам изскача друг младеж, по-слабо копие на първия. Най-вероятно вътре майката пържи до припадък.

През лятото от вътрешността на страната прииждат кандидати за работа в морските заведения – от дюнерите и палачинките до големите луксозни ресторанти, безкрайната работа ги превръща в унили марионетки с пожълтели лица и празни погледи. Отдавна е минало времето на светкавичното забогатяване без контрол и касови бележки, с наглата надпревара в надписването на сметките, така че в края на сезона, ако имаш късмет, си собственик на кола или апартамент. Всичко вече е точно до стотинка и можеш да се молиш само за по-едър бакшиш, но и той навярно не е изцяло твой.

Когато съм на друго място, винаги си мечтая за някое от познатите пловдивски заведения с бързи като оси сервитьори и блестящи чаши, вилици и лъжици!

Гастрономическите несполуки често пъти са причина по Черноморието младите семейства да предпочитат вече малките хотелчета с барбекю на двора, където закуската и обядът преливат в обилна вечеря от гигантски порции салати и всякакви канибалски удоволствия, двулитрови бутилки Пиринско или българска водка, а децата – модерни амурчета по джапанки, жилави и енергични за разлика от родителите си, не могат да се наситят на водната забава в добре поддържаното басейнче  – очила за подводно плуване, шнорхели и дюшеци...

Минавам покрай къщата на леля Еленка, където отсядахме със Стела през 2012 и 2016 г. Старата къща е забележителна с терасите си, надвесени над водата и над покривите, обиталище за постоянно пикиращи и отлитащи отново гларуси, привлечени от кухненските аромати на близките ресторанти, възвестяващи с писъци радостта си от плячката. 

До къщата има бистро с жива джаз музика, където възнамерявам да седна, а после да потърся и тениска с акули до риф за Стела.

Какво да пия? Бира? Огромните халби ми напомнят думите на Гиньо Ганев, който казваше, че крехките длани на дамите не са сътворени да крепят баварския кич, неприлично е някак, настояваше той и, воден от добрия етикет, поръчваше бутилка бяло вино, от най-доброто, разбира се. 

Смея се наум, но искам вече да си тръгна от малкия пренаселен клаустрофобичен Несебър с накичени кепенци – като отворена безсрамна вътрешност. Призлява ми от обичайния за полуострова шум, съпроводен от кресливия говор на птиците, които се носят срещу вятъра. Ето, и злото слънце вече заляза, въздухът трепти - пъзел от разноцветни стъкълца. Вечерният сумрак прикрива боклука и потапя града в бляскава съблазън.

Малко коте-скелет с болни очи внезапно пресича последните метри от разходката ми. Гласчето му потъва в тътена. Как бих могла да му помогна? Когато се вслушвам внимателно, природните случайности винаги ми разказват онова, което на следващия ден научавам ужасена от сутрешната преса, облята още от първа страница с кръв и слуз.  

На връщане пътувам в претъпкания автобус. Контрольорката се промъква между топлите тела като живак. Чува се само руски говор, рускините обичат да се смеят - с глас и с часове. Една слабичка и съвсем млада руска майка със сериозни очи седи срещу мен. В тъмното пътят изглежда двойно по-дълъг, почти безкраен, почти като засилващия се глад, който не е успял да се спре задълго на нито едно изкушение, залитащ на бойното поле между лакомията и аскезата.

Х.М., 10 - 16 август 2019
12 - 13 август 2019

Първа публикация в личния блог на Христина Мирчева

"Поезия и фотография"

• 04 окт. 2019
• 30 септ. 2019

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.