Георги Чепилев: "Горе и долу" във вертикала на името "комикс"

Живеем в епоха на голямо объркване и потресаваща културна нищета. Известно е, че съществуват и наркотици за душата, и те превръщат хората в същества, които не знаят какво става с тях. Например при смяна на канали по телевизия, радио или интернет, във всеки момент се виждат и чуват различни мнения. От това непрекъснато редуване на новини чрез смяна на жестоки гледки с пълни щуротии за забава, умът на човека не може да му хване края. Сред този бурен хаос най-важна е котвата.

Ще формулирам основната мисъл на настоящата статия: Как се отразява съвременният живот в Деветото изкуство и кои са подходящите изразни средства за него? Отговорът на този въпрос може да е в помощ на начинаещите млади български автори.

Известно е, че днес в България съществува порок в системата, който е поддържан вече 30 години. Човек трябва да е нравствено сляп, за да не разбере, че причината за социалното зло е липсата на конкретен престъпник. Говори се за народ, но как се изобразява народа? – той е алегорична фигура, не можеш да видиш очите му. Значи има алегорично престъпление в България, което е гузно, защото не можеш да му видиш очите. Като алегорично (абстрактно безлично) същество, то няма конкретна отговорност за своите садистични деяния.

Какво следва от този съвременен факт в света на Деветото изкуство?

1. Социално произведение се ражда от кръстосването на тъжни и тягостни впечатления или неблагополучия. Разбира се, пътят за опознаване на несправедливостта е трънлив и той поражда или скептична насмешка или трагично прозрение. Изстрадалият автор рязко противопоставя главните фигури на второстепенните и гротескно изобразява атмосферата. Той трябва да защитава не въобще „справедливостта”, но попаднали конкретни сънародници в беда. Да показва страданията на свои съвременници като в драматичен репортаж, тръгвайки от трагичен реален факт.

Социалната трагедия с нейните битови жестокости не е тема за високото изкуство. Сериозните философски теми са за високото изкуство на възпитаниците от Художествената академия, докато авторите на деветото изкуство творят в границите на занимателния анекдот.

Понятието „комикс” у нас е неоправдано предпочитан термин за по-кратко название на Деветото изкуство. Защото произлиза от английски език и насочва към света на комичното. Но този комичен свят има свои граници, свои изисквания, наредби, дори канони, подобно на всяко художествено направление.

Във „Фалшифицирана история на комиксите” (в-к „Марица”, 14 ноември 2013) пловдивското комикс дружество се фокусира върху неуточненото българско название за Деветото изкуство, цитирам:

„В Италия се нарича fumetti (облакът, който излиза от говора), във Франция – банда десине (рисувана лента), в Англия – комикс (от комично). Списание „Дъга” навремето подходящо се определяше у нас като „разкази в картинки”, по подобие на специализираните издания от 40-те години „романи в картини”. Още от първата теоретична статия за българското девето изкуство, в Пловдив се определяха като „комикси” и макар с предчувствие за глобализиране в бъдещето и за препратка към основоположника на това изкуство, имаше с право възражения. Съществуват и некомични творби в това изкуство – нерядко намираме и комично, и трагично, и приключения, и романтика, и поезия. Деветото изкуство е всичко това заедно и нищо в отделност”.

За съжаление седем години след това предупреждение за този най-важен проблем, днес продължаваме да сме свидетели на куриозни и нелогични бъркотии, породени от липсата на уточнено българско название.

Защо е важно наименованието? Един наш етнограф описва, че на некръстените в миналото им викали Пушо (мъжко) или Пужа (женско), т.е. нямали имена независимо възрастта. Не съобразяването с жанровите граници в Деветото изкуство лишава автора от име.

Името предопределя личността и набелязва идеалните граници на неговия живот. Това не означава, че личността не е свободна. Във всяко дадено име съществува цял спектър от нравствени самоопределения и различни жизнени пътища. С даденото име може да се живее съвършенно, безлично или като негодяй и изверг. Името обаче е общ вертикал на подем към небето или спускане към ада, другите имена имат други вертикали.

Горе и долу има топографско значение. Горе е небето, долу-земята. Горе е лицето, долу - половите органи, корем и задни части. Формите и проявите на смеха противостоят на официалната и сериозна култура: задник-лице. Макар и поощрен от своите професори, бащата на българската карикатура  Александър Божинов, беше изключен от Художествената академия с цел да се развива по пътя на комичното.

При комичното се премахват различните бариери между хората, обичайните норми и забрани. Волности, фамилиарно „ти”, площадно-улично общуване между хората и липса на дистанция между тях. Новия тип общуване поражда и нови форми на речевия живот, нови жанрове. Новите жанрове обаче са от непристойни думи, ругатни, клетви - т.е. преосмислят се и се заменят повечето от високите форми. Различните жанрове на смеховата риторика са: прения от карнавален тип, диспути, диалози, комични хвалебни слова (Прослава), фаблио и пр.

Както се каза, отношенията са като между близки приятели, дистанцията между общуващите се намалява на крачка разстояние, а формата на речта рязко се изменя. Напр. обръщението с името Иван става Иванчо, Ваню или Ванка, понякога се заменя с прякор или псевдоним. Често взаимно се осмиват или заедно се шегуват с някой трети. Допуска се награждаване с потупване по рамо или по корем и т.н.

 С „горе и долу” работи гротесковия реализъм, пародията. Всяко общество търси разумна пропорция между смеха и сериозността.

Около това търсене се разделят хората на две - приемащи смеха за добро и красиво или виждащи нещо грозно и заплашително. Информацията с удоволствието се свързва чрез смеха. От този факт се вижда значението което днес може да има смеха.  Смеха е изменчив: през античността в митологичното време смеха и плачът, живота и смъртта, страдащо и смеещо, са едно цяло.

За християните смехът носи печата на греха. Живота е изпълнен с тревожно и напрегнато очкаване на съдния ден. Особено проличава в „Страстният” цикъл, напр. „Поруганието” от църквата в Старо Нагоричино в комедианта размахващ дълги ръкави.

Има сатанински, бесовски смях, но не и божествен.

Труден е контакта между смеха и сериозността и взаимопроникването им в културната парадигма на православния изток. За българския смях е характерна една  сериозност: той е или героичен в обществената си активност, или срамен с веселото си лекомислие.

Тъй като героизма, саможертвата, страданието и болката са водещите нравствени ценности в развитието на българското изкуство. Затова и у нас се допускало до началото на 20-ти век, най-много усмивка или целомъдрен смях, за разлика от времето за отдих чрез  смях, редуващ се с време за плач, при карнавалната стихия на Средновековна Западна Европа. Модерния човек има отпечатък от християнството с представата за линейно и исторично време. При модерния европейски смях необуздания карнавален е по-сдържан и светско салонен, хумора е аристократичен. В него хуморът и иронията доминират над сатирата, смехът търси по-често удоволствието, забавите на разсъдъка и радостта.

Причина за главната особеност на българския смях специалистите посочват в разширеното поле на сатирата и стесненото поле на хумора, които са вкоренени в националната ни история.

Съществуват два вида смях: светъл, добър и тъмен жлъчен. Висша похвала за човека е да кажат „Той има детски смях”, смях непорочен. Има и блуден смях, с гримаси на лицето. При жените е хохикане, при мъжете кикот, има и нагъл смях. Доноса, клеветата и убийствената карикатура са извън сферата на изкуството. Обществото във времето променя своите мерки за смеха. За това има различни форми на смеха – ирония, сатира, сарказъм, хумор, фарс, шега, остроумие, виц. И в дадено комикс издание или творба, водеща трябва да е една от тези форми на смеха.

Смесването на жанровете „страшно” и „комично” се забелязва в творби на Шекспир. Шекспир е извънредно труден за постановка и ще се приеме от чуждестранните специалисти като дразнещо и неоправдано самочувствие на съвременното българско Девето изкуство. Традиционно е мъжките чувства и напрежения да се изявяват или в жанра трагедия или в жанра комедия.

Но да допуснем, че няколко автора искат да издигнат до облаците българското девето изкуство, от низшо да го преобразуват във висшо. Как по пътя на логиката и анализа трябва да изглеждат подходящите изразни средства?

Освен, че главните действащи лица трябва да са в мощен контраст, гротесково ще се изобрази не само палача, но и жертвата. Смесването обаче на страшно и смешно, на стихиите черно и бяло, което у нас е в резултат насочване към социална тема и налагането на термина „комикс”, прилича на оживял комичен призрак. Това ще роди творби с герои - смешни уроди, които вместо да предизвикват смях у зрителя-читател, ще чувства ужасяващи тръпки.

В подобно съчетание, традиционния за високите изкуства сюжет и характери, не са от значение, но важна роля има атмосферата. Главните задачи на автор с такава насоченост е умението да създава настроение, да предава състояние на героите, обстановка и атмосфера. Тези задачи изискват за изразни средства: резки и неловки жестове на персонажите, груби линии, контури и петна, вибриращи в нервен и прекъсващ ритъм. Само така ще се внуши по художествен начин усещането, че в обществената среда произтича нещо чуждо на човешките закони, т.е. нещо противоестествено.

Ако някоя отпечатана творба привлече вниманието ми, аз е разгръщам и разглеждам по диагонал, за да разбера съответства ли обявеното от корицата на съдържанието по страниците. Едва тогава ще я купя или повече няма да е отгърна.

Много важно е при изразяването на това ново чувство да се построява сюжета динамично, за да се различава от традиционните при високите изкуства.

Не съобразяването с този факт довежда до нелогичното наричане на динамично повествование в картини с „Албум”. През 21.11.2012 публикувах статията „Албумите в българските комикси” http://www.diaskop-comics.com/article.aspx?id=80.

В статията ясно е пояснено, че „Албума” не образува зрителен разказ и не притежава времева или логическа последователност, но е статична поредица от изображения. Обединените в книга чрез подобна поредица от относително самостоятелни рисунки, фотографии или репродукции образуват „Албум”. Страниците запазват своята затвореност, те са самодостатъчни и могат без загуба от разбиране на общия смисъл, да се разглеждат отделно. Цялата книга „Албум” почти е лишена от обединяваща динамичност, което прави термина неподходящ за творби с обратна характерност, каквито са например комиксите.

Този факт доказва за пореден път, че мястото на повествованието с картини не е при сдруженията на художниците, които имат противоположно художествено чувство. Много пъти припомняме за решението от 1985 г. на художествените специалисти с председател Йоан Левиев, когато за първи път се експонираха комикси в художествена зала в България - не е възможно да  съжителстват комикси заедно с живопис или др. пластични изкуства, те са самостоятелно изкуство. И мълчанието на българското законодателство по този проблем е съмнително.

Човешката душа е една, има различни способности, но главните сили са три: ум – познавателна способност; сърце – чувствителна способност; и воля – желателна способност.

 Умът е такава способност на душата, чрез която разглеждаме предметите за да узнаваме и познаваме техните съществени или случайни свойства. Всяко работене с ума започва от чувствата и се приключава с разума. Известните наши пет чувства докарват на душата познание за видимия свят.

Въображението представя образи на видимите предмети и ги довежда до ума, когато не действат вече тези предмети на чувствата.

Фантазията прави образи на предмети, които не са съществували, или нови образи на неща, които съществуват.

Паметта съхранява нещата така, както са станали и когато трябва, ги довежда при ума.

Разсъдъкът като събира една представа с друга, забелязва сходствата между тях и съставя общи понятия и истини.

Най-висока способност на душата е разума; с помощта на разсъдъчните действия, той достига до най-високи истини или взаимни отношения между предметите, които не попадат под чувствата, т.е. принадлежат на невидимия свят.

Всяка умствена представа заради отношението на един предмет към друг, се нарича мисъл. Заради това и разсъдъка който се занимава с разглеждане на такива отношения се нарича способност на мисленето.

Сърцето или чувствителната способност е такава сила на душата, с която се усеща приятното или неприятното. За това са необходими критерии за оценка на художествените произведения.

Освен това чувствата биват: низки и високи. В първите се намира всяко весело, забавно, плътско. Вторите се стремят към всичко справедливо и честно. Чувствата са свързани с въображението и фантазията. Към чувствата се отнасят: страстната любов, омраза, страх, радост, печал, удивление и т.н.

Волята или желателната способност, по нея се решава да се действа така или иначе, за да се достигне предположена цел.

Решението на волята зависи от размисъла или от действията на чувствата.

Когато низките чувства склоняват волята да се реши на нещо, то такова решение се нарича се нарича страст, напр. гордост, пиянство и др.

Ако волята се побужда от високи чувства или от разума, който тегли към по-доброто и честното, тогава тя се нарича свободна воля и тя съвсем не зависи от външните. подбуди.

Виждат се ясно двата полюса „горе и долу” във вертикала на името „комикс”. Това е основата на българското Девето изкуство за развитие и синтез на низкото и високото.

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.