Людмила Миндова: "Дни като този" - "Дървото на спомена"
08.02.2020
ЧУПЛИВО
(надпис, който трябва да стои над сърцето на всеки поет)
Трудно е да говориш за книга на приятел. Особено ако е приятел като Люси – човек силен и смел, и стоически отговорен към думите си.
Трудно е да говориш за книга, която те оставя безмълвен, защото е докоснала още с първия прочетен ред онова невидимо място в теб, което те прави тих и смирен пред Истината и Красотата.
Трудно е да говориш за книга на поет, която се е изляла като река на белия лист, след като дълго време е живяла заключена в сърцето му. И сега е твоя, защото е имал смелостта да я сподели със света.
Но "Дървото на спомена" не е просто книга-поезия. Това е поезия отвъд поезията. Това е чувство отвъд чувството. Това е история отвъд историите. Това е книга, побрала в себе си множество книги.
Тази книга си ти, мила моя Люси, и всичко, което си приютила през годините в крехкото си сърце, "чупливо от любов". - Ваня Хинкова
►
ДНИ КАТО ТОЗИ
Вземат ти всичко каквото успеят да вземат.
Точно в дванайсет на обед нападат и винаги в гръб.
Ти не очакваш и падаш в тревата, а съседите гледат
как се блъска викът ти безпомощно в стария дъб.
Как изобщо успяваш при този кошмар да извикаш,
откъде при скована от ужас уста този глас като гръм?
Знаеш само, че нищо не знаеш и нищо не питаш,
както себе си гледаш в тревата отстрани като в сън.
Никой няма да дойде на помощ и сам ще се справиш,
криво-ляво ще стъпиш отново на твърда земя,
после бавно ще тръгнеш към вкъщи и почти ще измамиш
своя вътрешен глас, че си струва да вярва в деня.
Има дни като този, след които нощта е безкрайна.
Ако свърши – това е любов. Но дали е случайна?
СНЯГ
Не забравяш момента, когато за пръв път не заплака от болка.
В този ден ти преглътна веднъж и завинаги всичко.
Чисто белият сняг от екрана заваля върху пода на стаята
и разбра, че вали самота и че думите стават излишни.
После всеки детайл от живота изживя предварително
в тези няколко часа ли – дни ли – убийствена вечност.
И когато накрая се съмна, ти нямаше никакви сили
и не вярваше вече изобщо на нищо и в никого.
И когато сред толкова сняг се уплаши от себе си
и усети, че пътят не свършва, а всъщност започва,
ти затвори очи и тогава си спомни за близките
и реши да не чакаш вратата сама да се пръсне.
Просто скочи тогава, отключи и се втурна надолу
да прегърнеш жената, от която започва животът.
И НИЩО ПОВЕЧЕ
Казваш: недей, къса ми се сърцето. Отговарям:
скъпи, тук не ти е сърцето, тук е далакът.
Поглеждаш ме така, че изведнъж разбирам всичко.
Твоето сърце е наистина абсолютно навсякъде.
Виждам какъв смут обзема световната мрежа
за органи, как започват да описват гафовете,
да се обясняват пред хората. Не че и сега не им е
ясно. Не че – казвам – винаги не са го знаели.
Как ще кажеш на спасения от смърт, че лекарят
всъщност просто е часовникар и нищо повече,
но че всички механизми за измерване на времето
са единствено сърца. Сърца. И нищо повече.
Ако трябва да платя с живота си за грешките,
нека да ме трансплантират в цвете. В цвете.
ЕХО
Не съм я виждала още и даже не зная дали е родена,
но знам, че е дете и я очаквам от години. Така невидима
и цялата отсъствие, за нея мога само да мечтая. Разбира се,
не се залъгвам. Знам ли, може никога да не дочакам оня миг
на срещата... Да си остана роб на дългото очакване сред свят,
за който робството е навик. И все пак чувствам отдалеч,
че плаче, а малкото сърчице тупти в сърцето ми и тръгвам
всяка нощ насън да обикалям къде ли не, в какви ли не
пространства, и знам, че ако нещо днес ни свързва, това е
тази пъпна връв от плач – от нейния и моя плач, след който
се чува ехото на нов живот, преди да е възникнал. Разбира се,
не смея да мечтая. Ако не ни е писано, ако изобщо, знам ли...
Един мъдрец попитал хората по време на война какво е
свободата. О, тя е нещо толкова прекрасно...
Като дете, което още чакаш.
КРИСТАЛ
Този кристал не беше обикновен, ако обикновен
Кристал изобщо би могъл някъде да съществува.
В този кристал растяхме като в пашкул, като малки
снежинки във вълшебна коледна топка, закачена
на елха с упоен мирис на смола, гора, озон и най-вече
на диво. Кой преобърна светлата ни коледна елха?
Кой счупи топката и ни разпръсна на безброй
парченца – обезверени, без надежда и във вечен
страх от искреност и топли чувства. О, да не би
това да е съдбата на кристала – да бъде първо счупен
и оценен едва тогава! О, да не би това да е съдбата
и на всеки роден дом? Да го изгубим първо,
за да станем после всички ние хора-домове…
Този кристал не беше обикновен. Той ни показа
за пръв път цвета на кръвта. Той заби в ноздрите ни
мириса на раната. Като карамфилена пръчица,
чийто дим още се извива нагоре. И все по-нагоре.
Докато децата в нас не викнат: "Стига!".
Стихотворенията са от последната книга на Людмила Миндова "Дървото на спомена", изд. Ерго 2020
Редактор: Марин Бодаков
Художник: София Димитрова
Оформление и предпечат: Митко Ганев
Брой страници: 56
Цена: 9 лева
Публикува се със съдействието на автора.
Снимка на Людмила Миндова: Яна Лозева
Снимки на книгата: Ваня Хинкова, книжарница Хеликон
ДУМИ ЗА КНИГАТА И АВТОРА
„Дървото на спомена“ припомня автори, литературни сюжети, културни пластове – но тук те не просто образуват ерудитски нива на текста, а са част от самата тъкан на творбите, явяват се причина за самото им възникване.
В съвременния свят, който като че ли все по-често живее само в пласта на днешното, където паметта е все по-краткосрочна, авторката посочва тъкмо отстояването на спомена за миналото като особено важна способност на поезията. Затова тук цитатите и препратките към различни поети и произведения са много повече от интертекстуална препратка или литературна игра – всъщност те се превръщат в етически залог на поезията, доколкото паметта тук е осмислена именно като морален дълг:
„Поетът, скъпи мои, си записва, за да помни, че е човек“.
Ани Бурова
Людмила Миндова в "Диаскоп":
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.