Примо Леви: "Срамът" - "Потъналите и спасените"

12.09.2020
Снимка 1

Предисловие

Първите сведения за нацистките лагери на смъртта се разчуха през съдбоносната 1942 година. Те бяха неясни, но не си противоречаха: очертаваха едно изтребление в такива огромни размери, с такава крайна жестокост и толкова оплетена мотивация, че хората бяха склонни да ги отхвърлят поради тяхната невъобразимост. Показателно е как самите виновници предвиждат това отхвърляне далеч по-рано – мнозина от оцелелите (сред тях и Симон Визентал в последните страници на Убийците сред нас) си спомнят, че есесовците се забавляват, като цинично предупреждават своите пленници: както и да свърши голямата война, войната срещу вас ще сме я спечелили ние; вас няма да ви има, за да свидетелствате, а дори някой да се отърве, светът няма да му повярва. Може да се стигне до съмнения, спорове и исторически изследвания, но нищо няма да е сигурно, понеже ще унищожим и вас, и доказателствата. И дори случайно някое от тях да се спаси или някой от вас да оцелее, хората ще рекат, че нещата, които разказвате, са твърде чудовищни за вярване, ще рекат, че са преувеличения на съюзническата пропаганда, и ще повярват не на вас, а на нас, които всичко ще отричаме. Историята на лагерите ще я диктуваме ние.

Любопитно е, че същата мисъл („дори да разкажем, няма да ни повярват“) изплува под формата на кошмар от отчаянието на лагеристите. Почти всички оцелели в устните или писмените си спомени се връщат към един сън, често сънуван в нощите на пленничеството, различен в детайлите, но еднакъв в същината си: че се завръщат у дома, разказват с плам и облекчение своите отминали страдания на скъпите си хора, но те не им вярват, нещо повече, дори не ги изслушват. В най-типичната (и най-жестоката) разновидност на съня събеседникът се обръща и си тръгва в пълно мълчание. Това е тема, на която ще се спрем по-нататък, но отсега е важно да подчертаем как и двете страни, пострадалите и насилниците, са съвсем наясно с извънредността, тоест неправдоподобността на ставащото в концентрационните лагери и – можем да добавим – не само там, а и в гетата, в тила на Източния фронт, в полицейските участъци, в приютите за душевноболни.

Примо Леви

 

СРАМЪТ

През август 1944 г. в Аушвиц беше много горещо. Зноен, тропически вятър вдигаше облаци от прах над порутените от бомбардировките сгради, изсушаваше потта по телата и сгъстяваше кръвта във вените ни. Моята бригада беше изпратена да разчисти парчетиите от мазилката на един приземен етаж и всички умирахме от жажда: ново мъчение, прибавено към, всъщност даже умножено по старото – глада. Нито в лагера, нито на строежа имаше питейна вода; в онези дни често спираше и водата в баните, негодна за пиене, но подходяща за освежаване и изплакване от прахта. Обикновено за утоляване на жаждата бяха предостатъчни вечерната дажба чорба и ерзацкафето, което се разпределяше към десет сутринта; сега обаче те не стигаха и жаждата ни побъркваше. Жаждата е по-настой- чива от глада – гладът се подчинява на нервите, позволява да го притъпиш, временно отстъпва пред емоцията, болката или страха (това го бяхме установили по време на пътуването си с влака от Италия), но не и жаждата, тя не дава мира. Гладът изтощава, жаждата влудява, а тогава ни съпътстваше денонощно: денем на строежа, чийто порядък (враждебен за нас, но все пак порядък – място на логични и точни неща) се беше превърнал в хаос от разбити постройки; нощем в бараките без проветрение, където се задъхвахме в сто пъти дишания въздух.

Ъгълът в приземието, който капото ми нареди да освободя от отломките, беше в съседство с широко помещение, заето с химическо оборудване, което още се инсталираше, а вече беше повредено от бомбите. Отвесно по дължината на стената се спускаше двуцолова тръба, която малко над пода завършваше с кранче. За вода ли беше? Опитах се да отвия кранчето, бях сам, никой не ме виждаше. Врътката беше заяла, но с един камък, който използвах като чук, успях да я преместя на няколко милиметра. Появиха се капки – не миришеха. Събрах ги с пръсти – точно на вода приличаха. Нямах съд, а капките се отцеждаха бавно, без налягане: тръбата сигурно беше пълна само наполовина, може и по-малко. Излегнах се на пода с уста под кранчето, без да се мъча да го отворя повече. Течността беше загрята от слънцето, блудкава, може би дестилат или конденз, но при всички положения – истинско удоволствие.

Колко вода побира една двуцолова тръба с височина метър-два? Един литър, но надали и толкова.  Можех  да я изпия всичката веднага, това щеше да е най-разумното решение. Или да си оставя малко за следващия ден. Или да я разделя поравно с Алберто. Или да разкрия тайната на цялата бригада.

Избрах третата възможност, тази на разширения егоизъм, включващ най-близките ни хора – нещо, което някога отдавна един приятел уместно нарече „носизъм“. Изпихме цялата вода от тръбата на скъпернически глътчици, като се редувахме под кранчето – само двамата, скришом. На прибиране към лагера обаче се озовах в строя до Даниеле, целия посивял от циментов прах, с напукани устни и блеснали очи, и ми стана съвестно. Спогледахме се с Алберто и мигом се разбрахме: дано никой да не ни е видял. Само дето Даниеле ни беше забелязал в странната поза по гръб в разкъртената мазилка до стената и нещо беше заподозрял, а после се беше и досетил. Каза ми го троснато много месеци по-късно, в Беларус, след като вече ни бяха освободили: защо само вие двамата, а аз – не? Разбуждаше се „мирновременният“ морален кодекс, същият, заради който на мен, днес свободния човек, ми се вижда ужасяваща смъртната присъда на капото бияч, решена и приведена в изпълнение без обжалване, тихомълком, с едно движение на гумичката за триене. Но колко е оправдан срамът впоследствие? Навремето не успях да преценя, не съм сигурен и до днес, ала тогава ме беше срам, срам ме е и сега – конкретен, тежък, неувяхващ срам. Даниеле вече е покойник, но на срещите между бивши концлагеристи – иначе братски, сърдечни – между нас двамата се издигаше преградата на онзи несъстоял се жест, на несподелената шепа вода: прозрачна, неизразена преграда, но осезаема и тъй скъпоструваща.

Промяната на моралния кодекс винаги струва скъпо, както е добре известно на всички еретици, вероотстъпници и волнодумци. Не можем да съдим според сегашните си разбирания своето или чуждото тогавашно поведение, подчинено на тогавашните разбирания, и ми се струва справедлив гневът, който ни обзема, щом видим, че някой от „другите“ се чувства в правото си да съди нас, „вероотстъпниците“, завърнали се в първоначалната си „вяра“.

Срам те е, защото си жив на мястото на друг? По-точно на мястото на някой по-щедър, по-чувствителен, по-мъдър, по-полезен, по-достоен да живее от теб? Не можеш да изключиш този вариант и започваш да си правиш разбор, да прехвърляш спомени с надеждата всички да са налице, никой да не се е укрил или изкривил. Не, не намираш явни провинения, никому не си подлагал крак, никого не си удрял (но имал ли си сили за това?), не си приемал привилегировани позиции (но не са ти ги и предлагали), не си посягал към чуждия хляб... И все пак не можеш да изключиш възможността да си изместил някого. То е само предположение, само сянка на подозрение: че човек е за брата си Каин, че всеки от нас (и този път имам предвид „ние“ в много по-широк, направо универсален смисъл) е изтикал ближния си и живее вместо него. То е само предположение, но гложди; забило се е надълбоко като трън; не се вижда отвън, но гложди и смъди.

След като се върнах от концлагера, на гости ми дойде един по-възрастен от мен приятел, мек, но безкомпромисен човек, последовател на някаква своя си, лична религия, която винаги ми се е струвала строга и сериозна. Радваше се да ме завари жив и общо взето, невредим, вероятно възмъжал и укрепнал и със сигурност обогатен. Каза ми, че моето оцеляване явно е плод не на случайност, на стечение на благоприятни обстоятелства (както твърдях и продължавам да твърдя аз), а на Провидението. Бил съм отличèн, избран: аз, невярващият и още по-малко вярващият след престоя си в Аушвиц, съм бил докоснат от Божията благодат, бил съм спасен. Но защо точно аз? Неведомо защо, отвърна. Може би за да пиша и така да свидетелствам: нима точно в този момент, през 1946 г., не подготвям книга за пленничеството си?

Мнението му ми се стори чудовищно. От него ме заболя, както когато ти засегнат открит нерв, и пак ме обзе съмнението, което споменах по-рано: нищо чудно да съм жив на мястото на друг, за сметка на друг; нищо чудно да съм изместил някого, с което да съм го убил. „Спасените“ лагеристи не бяха най-достойните, призваните да вършат добрини, вестителите на правдата: всичко, което видях и преживях, доказваше тъкмо обратното. Оцеляваха преобладаващо най-лошите, себичните, агресивните, безчувствените, помагачите на властта от „сивата зона“, доносниците. Това правило не беше абсолютно  (такива нямаше в лагера, а и по принцип няма в човешките дела) и все пак беше валидно. Вярно, чувствах се невинен, но и не на място сред спасените, така че постоянно си търсех оправдание за пред моите и чуждите очи. Спасиха се най-лошите, тоест най-приспособените – най-добрите умряха до един.

Умря Хаим, часовникар от Краков, благочестив евреин, който напук на езиковите затруднения се постара да ме разбере и да го разбера, да обясни на мен, чужденеца, основните правила за оцеляване през съдбовните първи дни на пленничеството. Умря Сабо, малословният унгарски селянин, който беше висок почти два метра, та гладуваше повече от всеки друг, но докато още се държеше, не се колебаеше да помага на по-слабите да дърпат и да бутат. Умря Робер, преподавател в Сорбоната, който разпръскваше смелост и вяра около себе си, говореше пет езика, мъчеше се да запечата всичко в своята удивителна памет и ако бе останал жив, щеше да отговори на въпросите, на които аз нямам отговор. Умря Барух, докер от пристанището в Ливорно – веднага, още на първия ден, защото отвърна с юмруци на първия юмрук, който го сполетя, и беше смачкан от трима съюзени капо. Тези хора, както и безчислени други, загинаха не въпреки достойнствата си, а заради тях.

Моят религиозен приятел каза, че съм оцелял, за да свидетелствам. Това и направих колкото можах по-добре, нямаше как иначе; продължавам и до ден днешен, при всеки сгоден случай. Ала ме мъчи мисълта, че за едното свидетелстване съм получил правото да се спася и да живея дълги години без съществени проблеми: привилегията не ми се вижда съразмерна на резултата.

Повтарям: не ние, оцелелите, сме истинските свидетели. До този неловък извод стигнах постепенно, докато четях спомените на другите и препрочитах моите от дистанция на времето. Ние, оцелелите, сме едно аномално, нищожно малцинство – хората, които благодарение на своите злоупотреби, гъвкавост или късмет не са стигнали до дъното. Онези, които са били там, които са зърнали Горгона, не са се върнали, за да разкажат, или са онемели. Именно те обаче – „мюсюлманите“, потъналите, реалните очевидци – са хората, чието свидетелство щеше да има всеобщо значение. Те са правилото, ние – изключението. Под други небеса, завърнал се от едно хем сходно, хем различно робство, го забелязва и Солженицин:

Почти всеки зек-предсрочник*, когото вие поздравявате с това, че е оцелял, е нагаждач. Или е бил такъв през по-голям период от излежаването на присъдата си. Защото лагерите са изтребителни – да не забравяме това.**

ОТКЪС

Фото: Football in Primo Levi’s Work

--------

* Зек е руска жаргонна дума за „затворник“ или „лагерист“. Б. пр.

** Солженицин, Александър. Архипелаг ГУЛАГ. Прев. Иван Дойчинов. Народна култура. С., 1993. Б. пр.

 

Издава: Жанет 45 (2020)
Заглавие: Потъналите и спасените
Автор: Примо Леви
Превод от италиански: Нева Мичева 
Оформление: Милена Вълнарова
Редактор: Кети Иванова & Георги Мичев
Жанр: Есета
Поредица: Памет
Корична цена: 18.00 лв.
Брой страници: 240
Дата на издаване: 20.08.2020
ISBN: 978 619 186 565 9

 

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.