Мартин Еспада: "Писането на поезия за социална промяна е акт на вяра"

01.09.2020
Снимка 1

"Трябва да вярваме, че нашите идеи, изразени в поезията,

имат последствия в света, който искаме да променим." М.Е.

 

Интервю на Кармел Моул с Мартин Еспада

 

≈ Мартин Еспада е поет, есеист, преводач и преподавател по английски език в университета Амхърст, Масачузетс. Бивш адвокат в областта на недвижимото имущество, Еспада е представлявал имигранти и други хора, които са се оказвали беззащитни пред лицето на системен расизъм и тормоз. Като поет активист, той вижда ролята си на говорител на онези, които остават нечути от обществото.

Еспада любезно се съгласи да даде интервю и да сподели малка част от новата си стихосбирка Floaters, публикувана от издателството W. W. Norton. ≈

 

Моул: Започнали сте да пишете поезия на 15. Спомняте ли си за какво пишехте тогава? Какво ви подтикна към поезията в тийнейджърска възраст?

Еспада: Да, написах първото си стихотворение на 15. Първо трябва да кажа, че бях ужасен ученик. Бях се провалил по английски език в осми клас. Един ден седях най-отзад в класната стая заедно с други отявлени калпазани и гледах много-много да не ме забележат. Учителят по английски в 10-ти клас г-н Велека се приближи и каза: „Калпазанчета! Имам задача за вас. Подаде ни брой на списание „Ню Йоркър” и обяви: „Искам да направите собствена версия на това списание. Всеки трябва да вземе участие.” И така си го предавахме един на друг, по реда на калпазанската ни йерархия, поделяхме си частите му, докато то най-накрая стигна и до мен. Единственият останал раздел беше едно стихотворение. Помислих си: „Ама че работа! Стихотворение?” Обаче не ми се искаше пак да се провалям по английски. Седнах до прозореца. Тоя ден валеше дъжд, затова написах стихотворение за дъжда. Не го пазя – не мислех, че ще е важно за историята – и помня само един стих: „Малки сребърни чукчета тупат по земята”, така описвах дъжда. Бях измислил първата си метафора, не че имах идея какво означава думата „метафора”. (След няколко дни открих какво е и тръгнах с нахакана походка по училищния коридор.) Открих и още нещо: че харесвам думите. Харесваше ми да ги сблъсквам помежду им и да наблюдавам как се въртят из стаята или скачат през прозореца в дъжда навън. От самото начало имах какво да изкажа с всичките тия думи. Пишех за приятелите, семейството, общността, за себе си и за обществото. Кода: след много години публикуваха две мои стихотворения в „Ню Йоркър”.

Моул: Кои поети са имали влияние или са вдъхновявали творчеството ви? Имало ли е такива, които са били от особено значение в различни периоди от живота ви? Притежавате ли списък с имена на поети, които бихте препоръчали на младите автори за четене, докато изковават почерка си и намират собствения си поетичен глас?

Еспада: Бих могъл да препоръчам обичайните заподозрени. Вместо това ще си припомня един ментор, една антология и много поети. Бях на 20, бях зарязал колежа, бях спрял да пиша поезия и се бях запътил да стана професионалист в миенето на чинии. Приятел на семейството, активистът Луис Гардън Акоста ми даде една книга. Каза ми: „Ще станеш поет.” Книгата беше „Латиноамериканска революционна поезия” на издателство Monthly Review Press, под редакцията на Роберто Маркез. Отворих я на стихотворение от Ернесто Карденал, големият поет-свещеник на Никарагуа, със заглавие „Нула часа” – за диктатурата и протеста в страната му. И така се започна, страница след страница: афро-кубинските поети Никола Гилен и Нанси Морехон, салвадорския поет-партизанин Рок Далтон, пуерториканския поет Педро Пиетри. Бях като човек с амнезия, който тъкмо беше научил името му. Осъзнах, че съм част от дълга традиция на политическа поезия и борба с корени в Латинска Америка, с продължение при онези, които бяха емигрирали в тази страна. Отново започнах да пиша и никога не погледнах назад. По-късно щях да се запозная с Роберто Маркез, пуерториканец от Ню Йорк като мен и да му благодаря лично. Станахме и приятели.

Моул: Казвали сте, че гледате на адвокатстването си в областта на недвижимите имоти, имигрантите и поезията в една и съща светлина, като даване на глас на безгласните. В най-новата си стихосбирка Floaters читателите се потапяме в кризата на южната ни граница – расизъм и интерниране на деца-имигранти и техните семейства. Какъв съвет имате за писателите-активисти и хората на изкуството, които се надяват да запалят искрата на промяната чрез творчеството си?

Еспада: Бих казал, че писането на поезия за социална промяна е, парадоксално, акт на вяра. Когато пишем едно стихотворение в изолация, нямаме представа за неговото въздействие. Не можем да го определим. Не можем да го претеглим или измерим. Просто го пускаме във въздуха и рядко знаем къде ще се приземи. Но един мой професор в университета в Уисконсин, Хърбърт Хил, бивш Национален Директор на НАНЦ (Национална асоциация за напредък на цветнокожите) би казал: „Идеите имат последствия.” Трябва да вярваме, че нашите идеи, изразени в поезията, имат последствия в света, който искаме да променим.

Моул: Имате ли съвет за писателите ни, които в момента протестират с крака и химикалки против полицейската бруталност, отделянето на деца от родителите им, нехуманните условия в затворите и имиграционната политика, написана, за да дискриминира търсещите убежище с кафява или черна кожа и безбройните други несправедливости на нароилите се националистични правителства?

Еспада:  Във вихъра на земетръсни социални катаклизми умът се обърква. Опитайте се да се съсредоточите. Ако сте писател, пишете. Пишете за това, което познавате и пишете добре. Дължим поне това на умрелите и на живите. В процеса на писане създавайте коалиции, като изграждате една обща кауза между общностите с общочовешко значение. Правете връзка с творчеството си и социалната активност, между полицейската бруталност, разделянето на семейства, хвърлянето в затвора и края на търсенето на убежище, подтисническата роля на държавата, завладяна от автократи в Белия дом и на улицата, особено против общностите на чернокожите. Служители на АИПГ (Агенция за имиграция и правоприлагане по границата) са се появявали на демонстрациите Black Lives Matter и са отпъждали протестиращи имигранти без документи. Това обяснява всичко.

Моул: Били сте добри приятели със Сам Хамил, първият ни Съветник в „Писане за мир”, ангажиран с каузата си „Поети против войната” през 2003 г. Силното ви изявление краси корицата на сборника на Сам “Habitation”. Загубихме го през 2018. Бихте ли споделили нещо за приятелството ви? Кога се запознахте? Неговото творчество повлияло ли ви е по някакъв начин?

Еспада: Със Сам се запознах на един фестивал за поезия в Кий Уест, Флорида, през февруари 2003 г. Той организираше събитие против войната в Ирак, за която всички знаехме, че предстои.  Тогава разпространи една петиция и всеки поет на конференцията я подписа. Даде и пресконференция и ние защитихме каузата пред медиите. Чул ме да чета стихотворението „Алабанза” и то после бе публикувано в прочутата му антология „Поети против войната”. Сам ме покани за член на борда на тази антология. Възхищавах се на упоритата му честност, на твърдата му решителност, на чувството му за принципност, умението да канализира гнева в активизъм и изкуство и на лоялността му като приятел. А и Хейдън Керът беше прав: „Никой – наистина никой – не е свършил изключително важната работа да презентира поезията по-добре от Сам Хамил. Редакторската и издателската му дейност, критическите статии и преводите, собствените му много силни и красиви стихотворения оставят следа в американската култура от дълги години. Какви разностранни умения!” Всеки трябва да прочете въведението на Сам в антологията „Поети срещу войната” – призив към действие, който е валиден и днес:

„Едно правителство е такова на думи и когато тези думи се използват, за да подвеждат, да насаждат страх и да поканят тишината, задължение е на всеки поет да говори без страх и ясно.”

Сам ми повлия по много начини. Аз се стремя към неговата изгаряща яснота на мисълта и израза, в поетичен и политически смисъл. Ето цитат от неговото стихотворение  “Ars Poetica:”

 

≈ Слизаме към морето и отплаваме
към свят без войни,
като знаем, че няма да го намерим никога.

            Не сме герои.

Плаваме в Справедливостта и Милостта
Защото тези лодки трябва да гребат. ≈

 

Моул: Има ли нещо друго, което бихте желали да споделите с младите ни  писатели и тези, които пишат за мира?

Еспада: Продължавайте да гребете.

 

Кой кой е?

Мартин Еспада е роден в Бруклин, Ню Йорк през 1957 г. Публикувал е над 20 книги като поет, редактор, есеист и преводач. Новоизлязлата му стихосбирка в издателство Norton е със заглавие Floaters (Скитници). Другите включват Vivas to Those Who Have Failed (2016) (Да живеят тези, които са се провалили), The Trouble Ball (2011) (Проблемната топка), The Republic of Poetry (2006), (Република на поезията), Alabanza (2003), A Mayan Astronomer in Hell’s Kitchen (2000) (Астроном от маите в Хелс Китчън), Imagine the Angels of Bread (1996) (Представи си ангелите на хляба), City of Coughing and Dead Radiators (1993) (Град на кашлянето и мъртви радиатори) и Rebellion is the Circle of a Lover’s Hands (1990) (Бунтарството е кръгът на ръцете на любим). Също така е редактор на What Saves Us: Poems of Empathy and Outrage in the Age of Trump (2019). (Какво ни спасява: стихотворения за емпатия и гняв в ерата на Тръмп). Многобройните му награди включват Поетичната награда Рут Лили, Мемориалната награда Шели, Робърт Крийли, Литературната награда на Националния испаноезичен културен център, Стипендиите ПЕН/Ревсон и Гугенхайм. Стихосбирката му „Република на поезията” е финалист за наградата Пулицър. Книгата му с есета и стихотворения „Наследникът на Запата” (1998) е забранена в Туксон като част от мексиканско-американската обучителна програма, обявена като противозаконна от щата Аризона и пусната отново от Northwestern University Press. Бивш адвокат в областта на недвижимите имоти, Еспада е преподавател по английски език в университета Амхърст, Масачузетс.

Кармел Моул е основателка на литературната организация с нестопанска цел „Писане за мир” и работи като Главен редактор на DoveTales, Международно списание за изкуство от 2013. Номинирана за Pushcart, нейните разкази, есета и поезия са публикувани в литературни списания и антологии, вкл. Smokelong Quarterly, Shake The Tree и KNOTS.

Превод: Юлияна Тодорова

 

Прочетете на английски тук

Мартин Еспада в Уикипедия

 

Още по темата в "Диаскоп":

Мартин Еспада: "Република на поезията"

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.